Беше сама.
Бурята временно бе отслабнала и тя чуваше цъкането на часовника върху камината. Единственият звук в стаята.
„Да, по дяволите, сама си“, каза си тя презрително. „Какво очакваше да видиш? Зелен таласъм с три очи и паст, пълна с остри зъби? Грижи се по-добре за себе си, Грейс Луиз Митовски, или ще свършиш в някой приют, клатушкайки по цял ден люлеещ се стол, говорейки в унес с познати призраци, а в това време усмихнати милосърдни сестри ще бършат лигите от увисналата ти брадичка.“
Беше прекарала толкова години в активна умствена работа, че мисълта за пълзящото старческо слабоумие я плашеше повече от всичко останало. Знаеше, че също както преди, още може да реагира бързо и уместно. Но утре, вдругиден? Тъй като имаше медицинско образование и не бе престанала да чете специализирана литература дори и след като приключи с психиатричната си практика, тя знаеше всички най-нови постижения в борбата с това заболяване и също, че само петнайсет процента от възрастните хора страдат от него. Освен това повече от половината случаи можеха да се лекуват с правилно хранене и упражнения. Знаеше добре, че възможността да пострадат нейните умствени възможности е съвсем малка, около едно към осемдесет. И все пак, въпреки че съзнаваше свръхчувствителността си към тази тема, продължаваше да се тревожи. И точно затова беше съвсем разбираемо защо я разстрои толкова несвойственото за нея усещане, че в стаята й преди миг е имало нещо, нещо враждебно и… свръхестествено. Като вечен скептик, който едва ли имаше търпение да изслушва съветите на астролози, екстрасенси и други от тая пасмина, тя не можеше да оправдае дори една мимолетна вяра в подобни суеверни глупости; според нея подобни вярвания бяха… е, да кажем… малоумни.
Добре, но мили Боже, какъв кошмар беше това!
Никога преди не бе преживявала сън дори с една десета от ужаса на този. Въпреки че жестоките подробности съвсем излетяха от ума й, все още си си спомняше ясно настроението — страха, свиващия сърцето ужас, който изпълваше всеки противен образ, всеки съскащ звук.
Тя потрепери.
Започваше да усеща потта, която сънят беше изцедил от нея, като тънък слой лед върху кожата си.
Другото, което можеше да си припомни от съня, беше Керъл. Пищяща. Викаща за помощ.
В редките сънища на Грейс досега не се бе появявала Керъл и сега тя се изкушаваше да възприеме нейното присъствие там като предупреждение за опасност, като лоша поличба. Но разбира се, нямаше нищо чудно в това, че Керъл може да участва в един от сънищата на Грейс, защото темата за близкия човек в опасност се срещаше често в кошмарите. Всеки психолог можеше да го потвърди, а Грейс беше психоложка, и то — добра, въпреки че вече трета година не работеше активно. Тя бе силно привързана към Керъл. Ако имаше собствено дете, не би го обичала повече, отколкото обичаше Керъл.
За първи път тя срещна това момиче преди шестнайсет години, когато Керъл беше една сърдита, непокорна, твърдоглава непълнолетна закононарушителка, родила неотдавна бебе, като едва не бе починала при раждането, и след този травматизиращ епизод — изпратена в заведение за младежи-престъпници, защото притежавала марихуана и по куп други обвинения. По онова време, освен частната си психиатрична практика, Грейс отдаваше осем часа в седмица за безплатна помощ на претовареното ръководство в изправителното училище, където бе задържана Керъл. Тя изглеждаше непоправима, решена да срита в зъбите всеки, който й се усмихне, но дори тогава личаха нейната интелигентност и вродена доброта — който и да погледнеше достатъчно отблизо, би ги видял под грубата външност. А Грейс наистина се вгледа добре и остана развълнувана и силно впечатлена. Пресилено грубият език, злият нрав и аморалното позьорство на момичето се оказаха само защитни механизми, щитове, зад които криеше себе си от физическото и психическо насилие, упражнявано от нейните родители.
Изравяйки постепенно чудовищните подробности от ужасния семеен живот на Керъл, Грейс все повече се убеждаваше, че изправителното училище съвсем не е подходящото място за това момиче. Тя използва своето влияние в съда за да освободи Керъл безсрочно от опеката на родителите й. По-късно уреди да осинови Керъл. Виждаше, че момичето отговаря на любовта и насърчението, наблюдаваше как тя израства и от затворен, егоцентричен, саморазрушителен тийнейджър се превръща в приятна, сигурна в себе си и достойна за възхищение млада жена със своите надежди и мечти, жена чувствителна и с характер. От своята роля в тази вълнуваща промяна Грейс бе изпитала най-дълбокото удовлетворение през целия си живот.