Единственото нещо във връзката й с Керъл, за което наистина съжаляваше, беше нейното съдействие да се даде бебето за осиновяване. Но нямаше друга разумна алтернатива. Просто Керъл още нямаше финансовите възможности, емоционалните и умствени качества да се грижи за детето. Под тежестта на тази отговорност тя никога нямаше да получи възможност за израстване и промяна. Щеше да е нещастна цял живот и би направила и детето си нещастно. За съжаление дори сега, след шестнайсет години, Керъл чувстваше вина, че е изоставила своето дете. Това чувство я завладяваше на всяка годишнина от неговото раждане. На този черен ден Керъл потъваше в дълбока депресия и ставаше необичайно необщителна. Изключителната болка, която изпитваше единствено тогава, доказваше дълбочината и неотслабващата сила на вината, която тя, макар и в по-малка степен, носеше у себе си през цялата година. Грейс съжаляваше, че не бе предвидила тази реакция, желаеше да е сторила нещо повече за разсейването на това чувство за вина у Керъл.
„В края на краищата аз съм психолог“, мислеше тя. „Трябваше да очаквам това.“
Може би след като Керъл и Пол осиновяха нечие дете, Керъл щеше да почувства, че тежестта върху везните е поне изравнена. Осиновяването можеше да облекчи малко чувството за вина, макар и след време.
Грейс се надяваше да стане така. Тя обичаше Керъл като собствена дъщеря и желаеше само най-доброто за нея.
И разбира се, не можеше да понесе мисълта, че е възможно да загуби Керъл. Следователно нейната поява в кошмара изобщо не криеше никакви тайни. И със сигурност не беше лоша поличба.
С дрехи, полепнали от изсъхващата пот, Грейс се обърна отново към прозореца на кабинета, търсейки топлина и светлина, но денят беше студен, пепелявосив и неприятен. Вятърът притискаше стъклото и виеше тихо под стрехите на горния етаж.
Някъде в града, близо до реката, в дъжда и мъглата се издигаше мътна колона от дим. Не я забеляза преди минута, но не бе възможно да се е издигнала току-що; толкова дим не можеше да се появи само за няколко секунди. Даже и от това разстояние тя виждаше езиците на пламъка в основата на тъмната колона.
Чудеше се дали светкавиците са свършили тази работа. Припомни си техните блясъци и страшния рев на бурята в първите секунди след като се събуди. Тогава, замаяна и с блуждаещ поглед, тя помисли, че нейните притъпени от съня сетива я подвеждат и изключителната жестокост на тези гръмотевици е донякъде илюзорна, дори въображаема. Възможно ли бе все пак тези невероятни, разрушителни, непрекъснати светкавици да са истински?
Тя погледна ръчния си часовник.
Любимата й радиостанция трябваше да излъчи ежечасните си новини след по-малко от десет минути. Може би щяха да кажат нещо за пожара и гръмотевиците.
След като изправи подвижните облегалки на канапето, тя излезе от кабинета и забеляза Аристофан в другия край на коридора, близо до външната врата. Седеше с изправени предни лапи и вдигната глава, увил опашка около себе си, като че ли искаше да каже; „Сиамската котка е най-хубавото нещо на земята, а аз съм един изключително красив екземпляр от този вид, не смейте да забравяте това.“
Грейс протегна ръка към него, потривайки бързо палец и показалец:
— Пис-пис-пис.
Аристофан не помръдна.
— Пис-пис-пис. Ела тука, Ари. Хайде, скъпи.
Аристофан се изправи и през вратата от лявата си страна влезе в тъмната всекидневна.
— Проклет упорит котарак — в гласа й имаше обич.
Тя влезе в банята на долния етаж, изми лицето и среса косата си. Обичайната грижа за външния вид отвлече нейните мисли от кошмара. Постепенно започна да се отпуска. Очите й бяха подпухнали и зачервени. Изплакна ги с няколко капки от препарата „Мюрин“.
Когато излезе от банята, Аристофан отново стоеше в коридора и я наблюдаваше.
— Пис-пис-пис — опита се да го примами тя.
Той я гледаше без да мига.
— Пис-пис-пис.
Аристофан се изправи, вдигна глава и се втренчи в нея с любопитни, блеснали очи. Когато пристъпи към него, той й обърна гръб и бързо се изплъзна, като хвърли само един поглед назад, а после отново изчезна във всекидневната.
— Добре — каза Грейс. — Добре, проклетнико. Прави каквото щеш. Презирай ме, щом така ти харесва. Но няма да е зле да погледнеш довечера дали има храна „Мяу Микс“ в купичката ти.
В кухнята тя включи осветлението, а после — радиото. Станцията се чуваше доста добре, въпреки непрекъснатото прашене от атмосферното електричество на бурята.