— Кучето е — каза Керъл.
Пол сви вежди.
— Помислих, че виждам…
— Какво?
— Лице. Жена, която погледна назад… само за секунда, докато минаваше през вратата.
— Не — рече Керъл. — Това беше Джаспър.
— Ти видя ли го?
— Да.
— Ясно?
— Е, не, не съвсем ясно. Но достатъчно за да разбера, че беше куче с размери на малко пони, а Джаспър е единственият звяр наоколо, който отговаря на това описание.
— В такъв случай Джаспър трябва да е доста поумнял.
Керъл премигна.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами това, че е трябвало да вдигне резето на вратата за да се вмъкне в двора. Никога не е умеел да прави този номер.
— О, разбира се, че не е. Сигурно ние сме я оставили отворена.
Пол поклати глава.
— Сигурен съм, че беше затворена, когато влязохме с колата преди малко.
— Затворена, може би — но не и заключена. Отворила се е от вятъра и Джаспър е влязъл да огледа вътре.
Пол се вгледа в разкъсваната от дъжда мъгла, която блестеше слабо от последните бледи лъчи на дневната светлина.
— Сигурно си права — каза той, въпреки че не беше съвсем убеден. — По-добре да изляза и да пусна резето.
— Не, недей — възпротиви се веднага Керъл. — Не и докато продължава бурята.
— Виж сега, захарче, не е нужно да скачам в леглото и да крия главата си под завивките всеки път, когато навън има малко гръмотевици — само заради станалото този следобед.
— Не искам от тебе подобно нещо — отвърна тя. — Но преди да се разтанцуваш под дъжда като Джийн Кели, си длъжен да изчакаш, докато мине моята уплаха от днешната случка. Спомените ми още са съвсем ясни и не искам да стоя тука и да те гледам как подскачаш между светкавиците по поляната.
— Всичко ще стане само за секунда и…
— Слушай, ти май опитваш да се измъкнеш от приготвянето на твоя специалитет? — попита тя, като вдигна въпросително глава и го изгледа подозрително.
— Естествено, че не се опитвам. Ще го довърша веднага след като изляза и залостя вратата.
— Знам накъде биеш, господине — каза тя самоуверено. — Надяваш се да те удари гръм, защото знаеш, че кашата ти ще бъде на бучки и просто не можеш да понесеш това унижение.
— Това е долна измама — отговори той, като неусетно продължи предишната игра. — Аз правя най-фината каша „Алфредо“ от тази страна на Рим. По-фина и нежна дори от бедрата на София Лорен.
— Аз знам само това, че последния път, когато я прави, тя беше на бучки като купешка овесена каша.
— Доколкото си спомням, преди малко обяви, че е била на буци като дюшек в долен мотел с десетдоларова нощувка.
Тя вдигна гордо глава.
— Знаеш, че аз съм жена, чийто речник не се изчерпва само с едно сравнение.
— Чудесно знам.
— И тъй, ще готвиш ли — или ще се измъкнеш навън като страхливец за да те тресне гръм?
— Ще те накарам да си изядеш обратно думите — отговори той.
Тя продължи усмихната:
— Това ще е по-лесно, отколкото да ям твоята каша на бучки.
Той също се засмя:
— Е добре, добре. Печелиш. Мога да залостя вратата и утре сутринта.
Пол застана отново до печката, а тя се върна при дъската за рязане и се зае с дребните глави лук и магданоза за салатата.
Той знаеше, че Керъл вероятно има право за натрапника. Сигурно е бил Джаспър, увлечен от преследването на някоя котка или търсещ минувачи с по-меко сърце, които ще му дадат бисквитки. А това, което помисли, че е видял — леко изкривеното, лунно-бледо лице на жена, в чиито очи се отразяват светкавици, с уста, като че ръмжаща от омраза или ярост — сигурно е било просто игра на светлините и сенките. И въпреки това, след видяното в него остана някакво неясно напрежение. Не можа да си върне съвсем усещането за топлина и уют, което изпитваше точно преди да погледне през прозореца.