Започна да се моли тихо и усърдно.
Точно над нея таванът изстена и като че ли се премести. За секунди дъхът й спря, тя стисна зъби и остана права със стиснати до тялото си юмруци, чакайки да бъде погребана под горящите отломки. Но след това видя, че покривът няма да се срути — засега.
Трепереща, хленчейки тихо, тя се втурна към най-близкия от четирите високи прозореца. Беше правоъгълен, приблизително осем инча2 висок и осемнайсет — широк, твърде малък за да й послужи за бягство. Останалите три прозореца бяха същите; нямаше смисъл дори да ги поглежда.
С всяка изминала секунда ставаше все по-невъзможно да се диша. Очите и ноздрите на Лора изгаряха от болка. Устата й беше пълна с отвратителния, горчив вкус на дима.
Тя остана твърде дълго под прозореца, загледана с безсилие и объркване в оскъдната, млечнобяла светлина, проникваща през мръсното стъкло и гъстия пушек, долепен плътно до него. Имаше чувството, че не може да забележи някаква очевидна и удобна спасителна пролука; всъщност, беше съвсем сигурна. Съществуваше изход и той нямаше нищо общо с прозорците, но тя не беше в състояние да откъсне вниманието си от тях; гледаше ги втренчено, тъй както бе гледала и напредващите пламъци само преди две минути. Болката в главата и зад очите й започна да пулсира още по-силно от преди и в агонията на всеки такт мислите й се оплитаха все повече.
Аз ще умра тук.
В нейното съзнание проблесна страховит образ. Видя се как гори, косата й става руса от поглъщащите я пламъци и се изправя върху главата й, като че ли не е коса, а фитил на свещ. Във видението нейното лице се топеше като восък, бълбукаше, вдигаше пара и се втечняваше, чертите й се сливаха и изличаваха, докато тя вече не приличаше на човешко същество, докато видя ужасното, разкривено изражение на похотлив демон с празни очни кухини.
Не!
Тя разтърси глава и пропъди видението.
Беше замаяна и все повече й се завиваше свят. Имаше нужда от глътка чист въздух за да освежи замърсените си дробове, но с всяко вдишване поглъщаше повече дим, отколкото бе поела с предното. Боляха я гърдите.
Някъде наблизо се чу ритмично тупкане; звукът беше по-силен даже и от биенето на нейното сърце, което барабанеше оглушително в ушите й.
Извърна се обратно, кашляйки от задушаване и се опита да разбере откъде идат ударите, като се мъчеше да запази самообладание и се бореше за яснотата на своите мисли.
Тупкането спря.
— Лора…
През непрестанното бучене на огъня тя чу как някой я вика по име.
— Лора…
— Аз съм тук долу… в килера! — изкрещя тя. Но викът й прозвуча не по-силно от прегракнало жабешко квакане. Гърлото й беше свито и започваше да губи гласа си от лютия и адски горещ пушек.
Вече не можеше да се справи с усилията, нужни за да стои изправена. Падна на колене върху каменния под, залитна към стената и се свлече надолу, докато полегна настрани.
— Лора…
Тупкането се чу отново. Юмрук, удрящ по затворена врата.
Лора откри, че въздухът точно над пода е по-чист от този, който диша досега. Поемаше го като обезумяла, благодарна за тази отсрочка на задушаването.
Само за няколко секунди пулсиращата болка зад очите отслабна и мислите й се проясниха. Тя си спомни, че килерът има и външен вход — два капака, монтирани под наклон до северната стена на къщата. Те бяха залостени отвътре, тъй че никой не можеше да се промъкне и да я спаси; в своята паника и объркване тя бе забравила за този вход. Но сега, ако успееше да запази присъствие на духа, тя би могла да се спаси.
— Лора! — гласът беше на леля Рейчъл.
Лора припълзя до северозападния ъгъл на помещението, където няколко стъпала водеха до двете наклонени крила на портата. Държеше ниско глава за да диша от задимения, но все пак спасителен въздух над пода. Грубата мазилка по камъните разкъса нейната рокля и одра кожата на коленете й.
От лявата й страна вече горяха всички стълби — пламъците подхващаха и дървения покрив. Пречупена и замъглена от дима във въздуха, огнената светлина проблясваше навсякъде около Лора и създаваше измамното усещане, че тя пълзи през тесен тунел от пламъци. Но при скоростта, с която напредваше пожарът, това скоро щеше да е самата истина.
Очите й се подуха и започнаха да сълзят, затова тя ги бършеше, докато пълзеше едва към спасителния изход. Не можеше да види почти нищо. Използваше гласа на леля Рейчъл като ориентир, но повече разчиташе на инстинкта си.