— О, сигурен съм, че е така — рече бързо О’Брайън, правейки успокоителен жест с ръка. — Изобщо не исках да загатна подобно нещо. Разбира се, че не. Тук съм изцяло на ваша страна. Казвам го съвсем искрено.
Той се обърна към Керъл:
— Доктор Трейси — вторият доктор Трейси — какво ще кажете за себе си? Вие смятате ли себе си за човек, който се престарава?
По бронята на облаците блесна следващата светкавица, този път по-близо отпреди; като че ли падна не по-далеч от две пресечки. От трясъка на гръмотевицата веднага след нея високите прозорци затракаха.
Керъл използва прекъсването, което й предостави гърмът, за да обмисли думите си и реши, че О’Брайън ще оцени един прям отговор по-високо от скромността.
— Да. Мога да кажа, че се старая прекомерно. Аз участвам в две от трите благотворителни начинания на Пол. И съм доста млада за натрупания си психиатричен опит, и то толкова успешен. Освен това твърде често, почти редовно, изнасям лекции в колежа. Провеждам и изследване след доктората си върху детския аутизъм5. През лятото успявам да се справя с неголяма зеленчукова градина, а през зимните месеци шия дантела и даже мия зъбите си три пъти на ден, всеки ден, без пропуск.
О’Брайън се засмя.
— Три пъти на ден, а? Е, вие определено се престаравате.
Топлината в неговия смях успокои Керъл и с възвърната увереност тя продължи:
— Сигурна съм, че разбирам причината на вашето безпокойство. Чудите се дали Пол и аз няма да очакваме твърде много от нашето дете.
— Точно така — потвърди О’Брайън. Той забеляза нишка от марля върху ръкава на сакото си и я махна. — Родители, чиито собствени амбиции са прекалени, имат склонност да искат от децата си твърде упорита работа, твърде бързи и големи постижения.
Намеси се Пол:
— Този проблем съществува, само ако родителите не осъзнават опасността. Дори Керъл и аз да сме от хората, които се престарават — аз обаче сега не съм готов да го призная за себе си — ние няма да настояваме децата ни да постигат повече от това, на което са способни. Всеки от нас трябва да отмери своята собствена крачка в живота. Керъл и аз разбираме добре, че децата трябва да бъдат умело насърчавани, а не натикани насила в калъп.
— Разбира се — съгласи се Керъл.
О’Брайън изглеждаше доволен.
— Знаех си, че ще кажете това — или нещо подобно.
Отново блесна светкавица. Като че ли този път тя падна още по-близо, през една улица. Гръмотевицата изтрещя веднъж, после още един път. Лампите на тавана засветиха по-слабо, премигнаха и сякаш с нежелание отново върнаха предишната си мощност.
— В психиатричната си практика се сблъсквам с най-различни пациенти с какви ли не проблеми — обясни Керъл на О’Брайън, — но специалността ми е умствени и емоционални разстройства при деца и юноши. Около шейсет-седемдесет процента от моите пациенти са на седемнайсет години и по-млади. Лекувала съм и няколко деца, пострадали в ръцете на твърде взискателни родители, които държаха твърде много на успеха им в училище и на всичко, свързано с личното и интелектуалното им развитие. Аз съм виждала жертвите, господин О’Брайън, лекувала съм ги по възможно най-добрия начин и поради този свой опит никога не бих сторила на своите деца това, което съм виждала да правят други родители с техните. Не искам да кажа, че няма да правя грешки. Сигурна съм, че ще правя. И то не малко. Но тази, за която споменахте, няма да е между тях.
— Вярвам ви — кимна О’Брайън. — Добре казана истина. Сигурен съм, че когато предам на Комитета по препоръките думите, изречени току-що от вас, те ще останат съвсем доволни по този въпрос — той забеляза друг малък конец върху ръкава си и го махна с такава гримаса, като че ли не беше марля, а някакъв вонящ отпадък. — И още един въпрос, който не може да не зададат: да предположим, че детето, което осиновите, се окаже не само недостатъчно старателно, но… е, да кажем… с доста по-слаб интелект, отколкото всеки от вас. Като родители, ориентирани към интелектуалния живот, а вие сте такива, няма ли да останете малко разочаровани от дете със средна — или даже малко под средната — интелигентност?
— Вижте, дори ако можехме да имаме собствено дете — отвърна Пол, — не съществува никаква гаранция, че би се родило дете-чудо или нещо подобно. Но дори и да се окажеше… Със забавено развитие… ние пак щяхме да го обичаме. Разбира се. Така ще бъде и с всяко дете, което бихме осиновили.