— Туй е чужбинско — гордо я осведоми госпожа Нит.
— Няма спор — съгласи се Леля.
Госпожа Нит я гледаше въпросително.
— Какво? — попита Леля и се сепна. — А-а, да…
Погледът на госпожа Нит се стрелна към празната чаена чаша.
Леля Ог въздъхна и остави нотните листове.
Понякога споделяше мнението на Баба Вихронрав. Хората очакваха твърде малко от вещиците.
— Да, ясно, де — усмихна се малко насила. — Я да видим какво ни съобщава съдбата чрез тия изсушени парченца от листа.
Нагласи лицето си в подобаваща окултна гримаса и се вторачи в чашата.
Която след секунда се пръсна на парченца, защото падна на пода.
Стаята беше малка. Всъщност дори беше половинка от малка стая, преградена с тънка стена. Младшите членове на хора заемаха доста по-ниско положение от започващите чиракуването си сценични работници.
Имаше място за легло, гардероб, тоалетна масичка и незнайно как озовало се тук огромно огледало, високо колкото вратата.
— Внушително е, нали?! — заяви Кристина. — Опитаха се да го извадят, но то като че е вградено в стената!!! Сигурна съм, че добре ще ми послужи!!!
Агнес си замълча. В нейната половинка от другата страна на преградата нямаше огледало. Зарадва се на липсата. Не смяташе огледалата за свои естествени съюзници. Не само заради нейните отражения в тях. Долавяше нещо… смущаващо… в огледалата. Открай време беше настроена така. Те сякаш отвръщаха на погледа й. А Агнес мразеше да я зяпат.
Кристина пристъпи в малкото свободно място насред стаичката и се завъртя на пръсти. Беше някак приятно да я гледаш. Сигурно заради искрящия й нрав. Нещо в нея будеше представата за пайети.
— Не е ли чудесно?!
Да не харесваш Кристина беше все едно да не обичаш малки пухкави животинки. Тя напомняше тъкмо за тях. Може би за зайче. Несъмнено беше невъзможно да напъха в главата си някоя по-голяма мисъл наведнъж. Налагаше се да я сдъвче на малки хапки.
Агнес пак се обърна към огледалото. И отражението й я зяпна. В момента имаше нужда от време насаме със себе си. Всичко се случи прекалено бързо. А от това място се наежваше. Щеше да се почувства много по-добре, ако можеше да остане сама.
Кристина престана да се върти.
— Добре ли си?!
Агнес кимна.
— Моля те, разкажи ми за себе си!!!
— Ъ-ъ… ами… — Въпреки всичко Агнес беше поласкана. — Аз съм от един планински край, за който сигурно нищичко не си чувала…
Млъкна. Нещо май прещрака в главата на тъничкото момиче. Агнес осъзна, че въпросът не е бил зададен заради отговора, а само за да каже нещо Кристина. Затова продължи:
— … и баща ми е император на Клач, а майка ми е малък поднос с малинови пастички.
— Колко интересно! — отбеляза Кристина, взирайки се в отражението си. — Как мислиш, тази прическа отива ли ми?!
Ето какво би споделила Агнес, ако Кристина имаше способността да слуша внимателно повече от две-три секунди:
Една сутрин се събуди с ужасното прозрение, че е обременена с чудесен характер. Просто и ясно. А, да, имаше и хубава коса.
Тормозеше я не толкова собственият й характер, колкото неизменното „но“, добавено от хората. „Но пък тя има чудесен характер.“ А най-много я вбесяваше пълната липса на избор. Никой не я бе попитал, преди да се роди, дали желае да има чудесен характер или предпочита, да речем, гаднярски нрав, обаче в тяло като за дрехи девети размер. А вместо това се мъчеха да й внушат, че красотата била повърхностно свойство. „Че кой ли мъж и без това се заглежда по-навътре от кожата?“ — искаше й се да отвърне.
Тя предусещаше бъдещето, което имаше намерение да й се натрапи.
Хвана се, че казва „Да му се не види!“, когато на устата й напира сочна псувня, и е започнала да пише на розова хартия.
Излезе й име, че е невъзмутима и умее да се справя и с напечени положения.
Сигурно скоро щеше да надмине майка си в масленките и ябълковите сладкиши и тогава не би й останала никаква надежда.
Затова извика на помощ Пердита. Бе чула от някого лафа, че у всяка дебелана живеела стройна жена, която напира да се прояви4, затова я нарече Пердита. И така се сдоби с превъзходно хранилище за всички онези мисли, които самата Агнес не би могла да си позволи заради чудесния си характер. Пердита би използвала и черна хартия, ако имаше кой да я изтърпи, освен това би се отличавала с прекрасна бледност вместо червенината на притеснението. Пердита искаше да бъде интересна погубена душа и да използва червило с цвят на сливи. Но понякога Агнес започваше да подозира, че Пердита е не по-малко досадна от нея.