Нима единственият й шанс бяха вещиците? Бе доловила техния интерес, макар и да не знаеше точно как. Все едно усещаше, че някой я зяпа, макар че и с очите си забелязваше как Леля Ог я наблюдава придирчиво, сякаш оглежда не особено породиста кобила.
Знаеше, че наистина притежава донякъде присъщата им дарба. Понякога познаваше какво ще се случи, но достатъчно объркано, така че знанието не можеше да й послужи предварително. Имаше и гласа си. Съзнаваше, че не е съвсем нормален. Откакто се помнеше, обичаше да пее, а гласът й някак успяваше да прави всичко, което поискаше от него.
Само че виждаше как живеят вещиците. О, Леля Ог не беше противна, всъщност я смяташе за много симпатична стара чанта. Но другите бяха чудати, сякаш се бяха наместили напреки на света, вместо да заемат общоприетото успоредно с него положение като всички останали… Например Стара майка Дизмас, която прозираше в миналото и бъдещето, но беше напълно сляпа за настоящето. Или Мили Дървоскок, която заекваше и от ушите й все нещо течеше. А Баба Вихронрав…
Как пък не! Значи това било най-доброто занятие на света? Да стане вкисната старица без нито една близка душа?
Те упорито търсеха смахнати като самите тях.
Само че напразно щяха да дирят Агнес Нит.
Писна й да живее в Ланкър, писна й от вещиците и преди всичко й писна да бъде Агнес Нит, затова… избяга.
Леля Ог наглед нямаше подходящо телосложение за тичане, но крачките й се оказаха неподозирано пъргави, а ботушите й разхвърляха цели облаци от окапали листа.
Над главата й се разнесе крякане. Още едно ято диви гъски профуча с такъв балистичен устрем към избягалото лято, че крилете на птиците почти не помръдваха.
Къщата на Баба Вихронрав й се стори опустяла, направо празна.
Изприпка към задния вход, нахълта вътре, изтрополи нагоре по стълбата, зърна слабата фигура върху леглото, направи мигновено умозаключение, докопа каната от мраморната поставка, притича към леглото…
Една ръка се стрелна и сграбчи китката й.
— Само съм задрямала — осведоми я Баба и отвори очи. — Гита, кълна се, че от цял километър те усетих как препускаш насам…
— Трябва бързичко да сварим чаша чай! — задъхано настоя Леля и едва не се свлече от облекчение.
Баба Вихронрав беше твърде схватлива, за да задава излишни въпроси.
Но добре направеният чай не допуска припряност. Леля Ог подскачаше от крак на крак, докато огънят се разгоря, малките жабки бяха извадени от кофата, водата кипна, а сухите листенца се накиснаха.
— Нищичко няма да ти кажа — заяви тя и най-сетне седна на стола. — Ти просто си налей една чаша.
Общо взето, вещиците презираха гадаенето по чаени листа, които според тях не са специално облагодетелствани в знанията за бъдещето. Всъщност служат само за отмора на очите, докато съзнанието си свърши работата. На практика всичко останало би могло да ги замести — боклучетата в локвата, коричката на крем-карамела… Леля Ог успяваше да види бъдещето и в пяната на пълна халба бира. Неизменно познаваше, че й предстои да се порадва на освежаващо питие и е почти сигурно, че ще й излезе без пари.
— Помниш ли младата Агнес Нит? — подхвърли на Баба, която още се чудеше къде е дянала млякото.
Баба се подвоуми.
— Агнес, дето се нарича Пердитаксъ ли?
— Пердита Кс. — поправи я Леля, която поне зачиташе правото на хората да се стремят към промяна.
Баба вдигна рамене.
— Дебело момиче. С буйна коса. Ходи с пръстите навън. Пее си в гората. Гласът й си го бива. Чете книги. Казва „Да му се не види!“, вместо да ругае. Изчервява се, когато някой я погледне. Носи черни дантелени ръкавици без пръсти.
— Нали помниш как веднъж си приказвахме, че може и да има нещо такова… че е подходяща, де.
— О, да, в душата й си я има оная завъртулка, права си — потвърди Баба Вихронрав. — Но туй е… много злополучно име.
— Баща й се казваше Окончателен — замислено промълви Леля Ог. — Бяха трима братя — Първоначален, Междинен и Окончателен. Боя се, че в тяхното семейство отдавна си имат проблеми заради образованието.
— Не, говоря ти за Агнес — натърти Баба. — Все ми напомня за нещо рунтаво и къдраво.
— Дали пък затуй не се е прекръстила на Пердита? — предположи Леля.
— Тъй е още по-зле.
— Е, виждаш ли я вече в ума си?
— Ами да, предполагам.
— Добре. Сега ги погледни тия чаени листа.
Баба сведе поглед.
Не се случи нищо особено драматично, може би тъкмо защото Леля постепенно нажежаваше обстановката. Все пак Баба изсъска през зъби.
— Брей, да видиш ти. Какво нещо…
— Виждаш ли го? Виждаш ли го, а?
— Ъхъ.
— Като… череп ли е?
— Ъхъ.
— А ония очи? Едва не се подм… Много се изненадах от очите, да ти река направо.
Баба внимателно остави чашата на чинийката.
— Нейното мамче ми показа писмата, дето е пращала на домашните си — продължи Леля. — Донесох ги. Тревожа се, Есме. Може да налети на нещо лошо. Ама тя е от Ланкър. Наше момиче. Трябва да направиш всичко по силите си, щом е за някой от своите, тъй си мисля аз.
— Чаените листа не могат да предсказват бъдещето — невъзмутимо отбеляза Баба. — Всеизвестно е.
— Ама чаените листа не знаят, че не могат.
— Е, кой ще е толкова загубен, че да каже нещо на стиска изсушени листенца?
Леля Ог се загледа в писмата на Агнес. Бяха написани със старателно закръгления почерк на човек, когото са научили в детството да пише, като подражава на образец, и не е имал достатъчно практика, за да промени стила си. Авторът усърдно бе разчертал листовете на бледи линийки с молив, преди да се захване със самите писма.