— О, да — уморено потвърди Агнес.
Хората винаги се захласваха, щом помислеха за вещици. „Защо ли не опитат да поживеят по-близичко до тях…“
— Правят ли заклинания, фучат ли насам-натам, яхнали метли?!
— О, да.
— Тогава не се чудя, че си избягала!
— Какво? А-а… не… не ме разбра. Тоест те не са лоши. Всъщност е… още по-зле.
— Още по-зле ли?!
— Те си въобразяват, че знаят кое е добро за другите.
Челото на Кристина се набръчка, както май ставаше всеки път, щом й се наложеше да решава по-сложен проблем от въпроса „Как се казваш?“.
— Това не ми звучи особено зле…
— Те… се бъркат в живота на хората. Представят си, че щом са прави, значи всичко е наред! Ами че те дори не се занимават с истинска магия. Само залъгват хората и се смятат за много хитри! Вършат каквото си поискат!
Дори Кристина се втресе от силата на чувствата й.
— Олеле! Да не са поискали от теб да правиш нещо?!
— Искаха да се превърна в нещо. Но няма да им угодя!
Кристина се вторачи в нея. После автоматично забрави какво бе чула току-що.
— Хайде да разгледаме всичко тук!
Леля Ог се мъчеше да запази равновесие върху стола, докато сваляше нещо правоъгълно, увито в хартия.
Баба я гледаше сурово, скръстила ръце на гърдите си.
— А бе, виж сега — бърбореше Леля под лазерния й поглед, — помня как веднъж покойният ми съпруг изтърси след вечеря: „Ей, майчице, голяма срамота ще е, ако всичко, дето го знаеш, си отиде заедно с тебе. Що не запишеш туй-онуй?“ И взех да драскам по някое редче, като ми остане време. После ми хрумна, че ще е хубаво, ако го направят както си е редно. Пратих всичко на ония, дето издават „Алманаха“ в Анкх-Морпорк, съвсем евтино ми излезе. И наскоро ми донесоха ей туй — според мене чудничко са го изработили, направо да се шашнеш колко равно подреждат буквите…
— Измъдрила си книга — установи Баба.
— Да, ама е готварска — смирено промълви Леля като престъпник, който твърди, че това му е първото нарушение на закона.
— Ти пък какво разбираш от туй? Почти не ти се е случвало да готвиш — сряза я Баба.
— Приготвям специалитети — оправда се Леля.
Баба погледна оскърбителното томче.
— „Радостта от снакса“ — прочете на глас. — „Съчинено от Ланкърската вещица.“ Ха! И що не си написа името, а? Книгите трябва да си имат автор, та всеки да знае кой е виновникът.
— Туй ми е псевдоним — заяви Леля. — Оня господин Гоутбъргър, дето се занимава с „Алманаха“, ми написа, че тъй щяло да е по-тайнствено.
Пробойният поглед на Баба се плъзна към долния край на натъпканата с текст корица, където дребни буквички твърдяха: „Сто двадесет и седма допечатка. Продадени над двадесет хиляди екземпляра! Долар и половина.“
— Значи си им пратила пари, за да ти я отпечатат, тъй ли? — провери пак.
— Само два долара — похвали се Леля. — А пък свършиха отлична работа. А и те после ми върнаха парите, ама трябва нещо да са се объркали, щото бяха с три долара повече.
Баба Вихронрав понасяше с неохота факта, че е грамотна, но с числата се справяше безцеремонно. Тя се придържаше към убеждението, че всичко написано вероятно е лъжа, което важеше и за числата. От тях се възползват само хората, които се опитват да ти извъртят номер.
Замисли се и устните й се размърдаха беззвучно.
— Охо… — промълви накрая. — И нищо друго ли нямаше? Ти не му ли писа пак?
— За нищо на света няма да го сторя. Ей, туй са си три долара. Хич не ми се ще да си ги поиска.
— Ясно ми е — увери я Баба, която още витаеше в света на числата.
Чудеше се колко ли струва изработването на една книга. Едва ли беше прекалено скъпо, нали си имаха някакви печатарски машини за това.
— В края на краищата човек може да си купи какво ли не с три долара — упорстваше Леля.
— Права си — съгласи се Баба. — Случайно да имаш молив, щом си такваз съчинителка?
— Имам дъсчица и тебеширче — сети се Леля.
— Я ми ги подай.
— Държа си ги подръка, щото може да се събудя посред нощ и да ми хрумне още някоя рецепта.
— Ъхъ… — разсеяно смънка Баба.
Тебеширчето скърцаше по сивата дъска. „Хартията все пак струва пари. Пък и трябва да остане нещичко за оня, дето продава книгата…“ Ъгловати цифри прескачаха от колона в колона.
— Да направя още по чаша чай, а? — предложи Леля от облекчение, че разговорът май вървеше към мирен край.