— Хъм? — промърмори Баба, вторачи се в сумата и тегли две черти под нея. — Значи ти хареса, тъй ли? — подвикна към кухнята. — Писането, де.
Леля Ог подаде глава от вратата.
— О, да. Не съм ламтяла за парите.
— Никога не те е бивало в смятането, а? — подхвърли Баба и очерта кръгче около сумата.
— Есме, нали си ме знаеш? — отвърна весело Леля. — Не мога да извадя и една пръдня от чиния боб.
— Ами добре тогаз, щото според мене излиза, че оня господин Гоутбъргър ти дължи доста повече парици, ако изобщо има правда на тоя свят.
— Есме, парите не са най-важни. Открай време казвам, че щом сме здрави…
— Та както рекох, ако има правда — невъзмутимо продължи Баба, — той има да ти дава към четири-пет хиляди долара.
Нещо падна и се счупи в кухнята.
— Затуй се радвам, че парите не са важни за тебе — неумолимо нареждаше Баба. — Иначе щеше да е същински ужас. Толкоз много пари, и то важни.
Пребледнялото лице на Леля Ог пак се показа откъм кухнята.
— Ама той…
— Може и да са повечко — довърши я Баба.
— Ама те…
— Просто трябва да събереш и да умножиш, после да разделиш, не е нищо особено.
Леля Ог зяпна стреснато собствените си пръсти.
— Ама туй е…
Млъкна. Сещаше се само за думата „богатство“, която не се оказа особено точна. Вещиците нямаха досег с паричния оборот. Общо взето, обитателите на Овнерог не се оплитаха в сложностите на капитала. Тук и петдесет долара бяха цяло богатство. А пък сто долара бяха… ами две богатства, какво друго да кажеш…
— Много пари са туй — немощно смънка Леля. — Леле, какво ли не бих могла да направя с толкоз пари?
— Де да знам — вметна Баба. — Какво направи с трите долара?
— Пуснах ги в кутийка и ги закътах в комина.
Баба кимна с одобрение. Ей такова боравене с парите най-много й допадаше.
— Ама изобщо не мога да вдяна що хората ще се претрепват да четат готварска книга — отбеляза след малко. — Не е чак толкоз…
В стаята се спусна тишина. Леля Ог пристъпи от крак на крак.
А гласът на Баба натежа от подозрение, което само добиваше острота от факта, че още не беше ясно точно какво подозира.
— Готварска книга е, нали?
— Да, бе, да — припряно потвърди Леля, но отбягваше погледа й. — Ами да. Рецепти и тям подобни. Да.
Баба я изгледа втренчено.
— Само рецепти ли?
— Да, да. И… малко готварски смешки. Тъй, де.
Погледът на Баба не трепваше.
И Леля се предаде.
— Ъ-ъ… Погледни Прочутия пай от моркови и стриди. На двайсет и пета страница.
Баба прелисти книгата. Устните й шаваха, докато четеше. Накрая изсумтя:
— Ясно. Друго има ли?
— Ъ-ъ… Пръстчетата с канела и ружа… на седемнайсета страница…
Баба се запозна с рецептата.
— А друго?
— Ъ-ъ… Изумителната целина… десета страница.
Баба се зачете.
— Хъ, нищо изумително не виждам. Друго?
— Ъ-ъ, ами… почти всичко в Смешните украси за пудинги и кексове. Цялата шеста глава. Сложих и рисунки.
Баба обърна на шеста глава. Наложи се два-три пъти да завърти книгата.
— Какво зяпаш сега? — не се стърпя Леля Ог, като всеки автор очакващ читателски отзив.
— Ягодовия треперко.
— А, на него винаги се смеят.
Не личеше Баба да е развеселена. Тя внимателно затвори книгата.
— Гита… Сега ще те питам нещо. Има ли поне една страница в тая твоя книга, поне една рецепта, дето не намеква с нещичко за разни… шашарми?
Със зачервено като ябълките в градината й лице Леля Ог се замисли задълго.
— Овесената каша — промълви по някое време.
— Сериозно?
— Да. Ъ-ъ… Не. Излъгах, щото съм добавила и специалната смес с мед.
Баба пак погледна корицата. „Радостта от снакса…“
— И ти от самото начало ли си беше намислила да…
— Не, бе, самичка се извъртя натам.
Баба Вихронрав не се бе сражавала в любовни турнири, но като просветена зрителка познаваше правилата на играта. Вече не се учудваше, че книгата се е продавала като топъл хляб. Питаше се само как страниците не са се опърлили от срам.
А корицата обявяваше, че книгата е написана от „Ланкърската вещица“. Баба Вихронрав скромно съзнаваше, че светът е наясно коя е вещицата в Ланкър. Самата тя.