— Не знам! Но се говори, че ако някога продадат билети за нея, ще се случи страшна трагедия! Не е ли романтично?!
Незнайно защо практичният поглед на Агнес се прикова в огромния полилей, увиснал над залата като приказно морско чудовище. Дебелото му въже се губеше в плътния мрак под тавана.
Стъкълцата му прозвънваха.
И поредният проблясък на онази дарба, която Агнес потискаше неуморно при всеки повод, коварно вмъкна видение в ума й.
— Ето ти готова злополука… — промърмори тя.
— Уверена съм, че е абсолютно безопасно! — изчурулика Кристина. — Сигурна съм, че не биха допуснали…
Избоботи акорд и разтърси сцената. Полилеят звънна в съзвучие и се посипа още малко прахоляк.
— Това пък какво беше? — учуди се Агнес.
— Органът!!! Толкова е голям, че е разположен зад сцената!!! Хайде, ела да погледнем!!!
И други от персонала се завтекоха натам. До органа се въргаляше обърната кофа, около която се разливаше локва от зелена боя.
Един дърводелец се пресегна покрай лакътя на Агнес и взе плика, оставен върху скамейката на органиста.
— Туй е за шефа.
— А когато аз имам писмо, пощальонът само чука на вратата — подсмихна се една балерина.
Агнес погледна нагоре. В прашната тъма се полюшваха въжета. Стори й се, че зърна нещо бяло, но то изчезна след миг.
Едва различи омотания във въжетата силует.
Нещо лепкаво пльокна на клавишите.
Хората вече крещяха, когато Агнес протегна ръка, потопи върха на показалеца си в новата локвичка и го подуши.
— Кръв! — възкликна дърводелецът.
— Кръв е, нали? — ахна някакъв музикант.
— Кръв!!! — изпищя Кристина. — Кръв!!!
Ужасната участ на Агнес беше да запазва хладнокръвие в критични моменти. Тя пак помириса показалеца си.
— Терпентин — установи накрая. — Ъ-ъ… Съжалявам. Това нередно ли е?
Фигурата сред въжетата изстена.
— Няма ли да го свалим най-после? — предложи тя.
Кандо Режи беше скромен дървар. Отличаваше се със скромност не защото беше дървар. Щеше да си бъде същият и ако притежаваше пет гатера. Такъв си беше по природа.
Тъкмо най-смирено подреждаше няколко окастрени трупи там, където Ланкърският път и главният път през планините се събираха, и видя една селска каруца да спира. От нея слязоха две възрастни жени в черни дрехи. Всяка носеше в едната си ръка метла, а в другата — пътна торба.
Спореха за нещо. Не беше скандал на висок тон, а несекващ раздор, който несъмнено водеше началото си в по-отдавнашно минало и явно щеше да заеме поне остатъка от десетилетието.
— Ти както щеш, ама отиваме да се разправяме за мойте три долара, тъй че не виждам що да не кажа как ще пътуваме.
— Много си ми харесва да летя.
— Есме, аз пък ще ти река, че по туй време е твърде ветровито върху метлите. Продухва ме и на места, за които хич не ми се приказва.
— Сериозно? Че откога взе да си стискаш толкоз устата?
— Стига, де, Есме!
— Не ми пробутвай номера с туй „Стига, де, Есме“! Не съм измисляла аз Забавния сватбен сладкиш със Специалните порести пръстчета.
— Грибо бездруго не обича да се качва на метлата. Много му е нежно стомахчето.
Кандо Режи забеляза, че едната торба помръдва мързеливо.
— Гита, виждала съм го да изяжда наведнъж половин пор, тъй че не ми приказвай за нежното му стомахче — отсече Баба, която по принцип не понасяше котки. — Впрочем… той пак го направи.
Леля Ог размаха ръце нехайно.
— О, прави го само понякога, ако е притеснен.
— Миналата седмица беше върху курника на старата госпожа Гроуп, която излезе да види каква е тая врява, и той го направи пред очите й. Тя трябваше да си полегне, та да се успокои малко.
— А, той сигурно е бил по-уплашен и от нея — защити любимеца си Леля.
— Ей таквиз неща стават, като прихванеш разни чудати измишльотини из чужбинските краища — отсъди Баба. — Сега си имаш котарак, дето… Да, какво има?
Кандо Режи ги бе доближил смирено и стоеше в присвитата поза на човек, който желае да му обърнат внимание и в същото време се старае да остане незабелязан.
— Госпожи, вие да не чакате бързата карета?
— Да — отвърна по-високата дама.
— Ъ-хъм, ама се боя, че следващата карета не спира тука, а чак при Крилските извори.
Те го изгледаха снизходително.