— Благодаря — промълви високата и пак се обърна към събеседницата си. — И тя се стресна лошо. Направо ме е страх да си помисля на какво ли ще се научи Грибо тоя път.
— Много се умърлушва, когато ме няма. И не ще от никого да вземе храна.
— Ами щото се мъчат да го отровят. Разбирам ги.
Кандо Режи тъжно завъртя глава и се върна при дънерите си.
Каретата се появи само след пет минути, изскочи на скорост иззад завоя. Изравни се с жените…
… и спря. Тоест конете се помъчиха да застанат на едно място, а колелата се хлъзнаха.
Не беше пързаляне, по-скоро въртене. Сложното движение спря постепенно петдесетина метра по-нататък, а кочияшът се озова в клоните на близкото дърво.
Жените се запътиха полека към каретата, без да прекратят препирните си.
Едната ръгна кочияша с метлата си.
— Два билета до Анкх-Морпорк, моля.
Той тупна на пътя.
— Как тъй два билета до Анкх-Морпорк? Каретата не спира тук!
— Като гледам, спряла е.
— Вие ли направихте нещо?
— Кой, ние?!
— Слушайте, госпожо, дори да спирахме тук, билетът дотам щеше да ви излезе четирийсет проклети долара!
— Охо…
— И защо носите метли, а? — разкрещя се кочияшът. — Да не сте вещици?
— Да. Имате ли специални отстъпки за вещици?
— Какво?! За дърти досадници, които си пъхат гагите където нямат работа ли?!
Кандо Режи реши, че е пропуснал част от разговора, защото до ушите му стигнаха следните думи:
— Та какво каза, младежо?
— Два безплатни билета до Анкх-Морпорк, госпожо. Няма никакъв проблем.
— Искаме места вътре. Ние не пътуваме на покрива.
— Непременно, госпожо. Извинете, ей сега ще коленича в калта, за да стъпите на гърба ми, като се качвате.
Кандо Режи кимна доволен, когато каретата се отдалечи. Зарадва се, че все още има възпитани и учтиви хора на този свят.
Трудно, с много викове и разплитане на въжетата високо горе успяха да спуснат фигурата на сцената.
Човекът беше подгизнал от боя и терпентин. Множащата се тълпа от безделничещ в момента персонал и кръшкачи от репетициите се струпа около него.
Агнес приклекна, разхлаби яката му и се опита да размотае въжето, което се бе увило около шията и едната му ръка.
— Някой познава ли го?
— Това е Томи Крипс — представи го някакъв музикант. — Рисува декори.
Томи изпъшка и отвори очи.
— Видях го! — изфъфли. — Беше страшно!
— Какво видяхте? — не разбра Агнес.
Веднага й се стори, че се е натрапила в чужд разговор, защото наоколо се надигна врява.
— И Гизела каза, че го е видяла миналата седмица!
— Той е тук!
— Пак се започна!
— Всички ли сме обречени?! — изписука Кристина.
Томи Крипс се вкопчи в ръката на Агнес.
— Има лице като смъртта!
— Кой?
— Призрака!
— Какъв при…
— Само бяла кост! И няма нос!
Две балерини припаднаха, но много внимателно, за да не си изцапат дрехите.
— Тогава как… — подхвана Агнес.
— И аз го видях!
Всички се озърнаха като по даден знак.
Застаряващ мъж крачеше по сцената. Носеше вехта театрална шапка и чувал на едното си рамо, а със свободната си ръка правеше ненужно подчертаните жестове на човек, който разполага с потресаващи сведения и гори от нетърпение да смрази с тях всички наоколо. В чувала като че имаше нещо живо, защото се мяташе насам-натам.
— Видях го! О-о-о-о, да! С широкото му черно наметало и бялото лице без очи, само с две зейнали дупки! О-о-о-о! И…
— Маска ли е носил? — уточни Агнес.
Старецът се запъна и я стрелна с отровния поглед, запазен за всички досадници, които упорстват да натрапват здравомислие тъкмо когато всичко става интересно смахнато.
— И нямаше нос! — продължи, сякаш не я чуваше.
— Ами аз точно това казах — промърмори доста раздразнено Томи Крипс. — Обясних им. Те знаят.
— Ако е нямал нос, как е помири… — започна Агнес, но никой не я слушаше.
— Ти спомена ли за очите? — попита старецът.
— Ей сега щях да кажа и за тях! — сопна му се Томи. — Да, имаше очи като…
— Все пак за някаква маска ли си говорим? — намеси се отново Агнес.
Този път всички се вторачиха в нея, както някои зяпат уфолозите, изтърсили: „Ей, ако си засенчите очите с длан, ще видите, че това все пак е ято гъски!“