— Рових в книжата цяла сутрин, за да установя, че плащаме над хиляда и петстотин долара годишно за балетни пантофки — заяви Ведър, размахвайки някаква хартийка.
— Да — кимна Салзела, — палците доста бързо се износват.
— Ама това е нелепо! Още нося чифт ботуши, които е купил баща ми!
— Но балетните пантофки, сър, са по-скоро като ръкавици за ходилата.
— Вече знам! Струват по седем долара чифта и сякаш веднага се късат! Изхвърлят ги след броени представления! Нима няма някакъв начин да пестим?…
Салзела се вторачи хладнокръвно и задълго в новия си работодател.
— Защо не помолим момичетата да прекарват повече време във въздуха? Да речем, с няколко допълнителни grands jetes?
Ведър май се озадачи.
— Това ще помогне ли? — попита недоверчиво.
— Е, няма съмнение, че по-рядко ще стъпват на сцената, нали? — подхвърли Салзела с тона на човек, който съзнава колко по-умен е от останалите присъстващи.
— Уместна забележка. Да, уместна. Поговорете с балетмайсторката, моля ви.
— Разбира се. Убеден съм, че предложението ще й допадне. Току-виж, така с един удар намалите разходите наполовина.
Ведър грейна.
— Икономията ще е много навременна — продължи Салзела. — Всъщност дойдох да обсъдим друг проблем…
— Слушам те.
— Става дума за органа, който имахме.
— Имахме ли? Как тъй имахме?! — Ведър поумува и добави: — Сега ще ми изтърсиш колко скъпо ще ни струва, нали? С какво разполагаме в момента?
— С много тръби и няколко реда клавиши. Всичко останало е натрошено.
— Натрошено ли? От кого?
Салзела се облегна удобно. Не беше особено склонен да се весели и все пак съзнаваше колко добре се забавлява в момента.
— Кажете ми, моля… Когато господин Пнигеус и господин Кавай ви продадоха Операта, споменаха ли нещо… свръхестествено?
Ведър се почеса по темето.
— Ами… да. След като подписах договора и им платих. Прозвуча ми като шега: „А, между другото хората твърдят, че някакъв мъж във вечерно облекло витаел из това място, ха-ха, смешно е, но тези артисти са същински дечица, ха-ха, и може би ще се убедите, че е по-лесно да се спогодите с тях, ако не пускате никого в Осма ложа по време на премиера, ха-ха.“ Твърде добре си спомням думите им. Раздялата с тридесет хиляди долара силно изостря паметта. После те отпътуваха. И като се замисля, бяха избрали карета с особено бързи коне.
— Аха… — Салзела едва не се усмихна. — Е, мастилото на договора вече е изсъхнало и се питам дали не бих могъл да ви запозная с някои подробности…
Пееха птички. Вятърът потракваше с изсъхналите семенници на цветята по планинските ливади.
Баба Вихронрав оглеждаше канавките за интересни билки.
Високо над хълмовете един мишелов кръжеше с пронизителни крясъци.
Каретата чакаше до канавката, макар че по това време трябваше да се намира трийсетина километра по-напред по маршрута си.
Най-сетне на Баба й дотегна и тя се запъти към гъсто избуялия прещип.
— Как си, Гита?
— А, много съм си добре.
— Само че кочияша взе да не го свърта на едно място.
— Не можеш да припираш природата — възрази Леля Ог.
— Е, не съм виновна. Нали ти разправяше, че на метлата щяло да те продухва?
— Есме Вихронрав — обади се гласът откъм храстите, — свърши нещо полезно и виж дали не се намира малко лапад наоколо, ще ти бъда много благодарна.
— Билки ли искаш? Какво ще ги правиш?
— Ами веднага ще река: „Брей, какви хубави широки листа, тъкмо такива исках.“
Малко по-надалеч от храстите, където Леля Ог си общуваше с природата, под есенното небе се бе ширнало спокойно езеро.
А в тръстиките умираше лебед. Или по-скоро му беше дошло времето да умре.
Появи се обаче една непредвидена пречка.
Смърт седеше на брега.
— ВИЖ КАКВО, ОСВЕДОМЕН СЪМ КАК ТРЯБВА ДА ПРОТЕЧЕ СЛУЧКАТА. ЛЕБЕДИТЕ ПЕЯТ САМО ВЕДНЪЖ, И ТО ПРЕКРАСНО, ТЪКМО ПРЕДИ ДА УМРАТ. ЗАТОВА СЕ Е ПОЯВИЛ И ИЗРАЗЪТ „ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН“. МНОГО ТРОГАТЕЛНО. А СЕГА ДА ОПИТАМЕ ПАК…
Извади камертон от сенчестите дълбини под наметалото си и го чукна в острието на косата си.
— ДАДОХ ТИ ТОН…
— Няма да стане — завъртя глава лебедът.
— ЗАЩО СЕ ИНАТИШ?
— Тук ми харесва — заяви птицата.
— ТОВА НЯМА НИЩО ОБЩО С ВЪПРОСА.
— Известно ли ти е, че мога да счупя ръката на човек с един удар на крилото си?