— А ти, Хенри Дембел, с какво се занимаваш? — сдържано попита Баба.
— Ами аз… такова, работя на сцената…
Каретата спря. Захрущяха камъчета под подметките на слизащи от покрива хора. Вратата се отвори.
Баба зърна цяла тълпа, надничаща развълнувано в салона на каретата, и по навик вдигна ръка да намести шапката си. Но няколкото промушени вътре ръце се протегнаха към Хенри Дембел, който седна напрегнато, усмихна се нервно и се остави да го изведат. Неколцина крещяха и някакво име, но не звучеше като Хенри Дембел.
— Кой ли е тоя Енрико Базилика? — учуди се Леля.
— Де да знам — призна си Баба. — Може да е оня, от който толкоз се плаши господин Хенри Дембел.
Странноприемницата се оказа схлупена постройка само с две спални за пътници. Като безпомощни старици, пътуващи сами, вещиците се настаниха в едната, защото иначе животът на всички наоколо щеше да стане доста тежък.
Господин Ведър гледаше измъчено.
— За теб може да съм продавач на едро на сирене, може и да ме смяташ за някакъв си твърдоглав търгаш, който няма да познае културата, ако ще и да му я сипят в чая. Но аз от много години съм редовен посетител и на тукашната, и на други опери. Мога да напявам едва ли не целия репертоар на…
— Убеден съм, че сте гледал и слушал много представления — прекъсна го Салзела. — Но… какво знаете за самите постановки?
— Бил съм зад кулисите на кой ли не театър…
— О, театърът ли… Изобщо не е същото. Операта не е театър с добавени песни и танци. Операта си е опера. Дори да си представяте, че постановката на Lohenshaak е буря от страсти, тя е като детски игри в пясъчника в сравнение със ставащото зад кулисите. Всички певци се мразят и в червата помежду си, хорът пък презира солистите, вокалистите вкупом ненавиждат оркестъра и всички треперят пред диригента. Сценичните работници от едната страна не си говорят с онези от другата страна. Танцьорите бездруго са превъртели от диети и глад. Но това далеч не е всичко, защото всъщност…
Някой почука на вратата, но на мъчително неравни интервали, сякаш стоящият пред прага трябваше да се съсредоточи, за да извърши това действие.
— Влез, Уолтър — подкани Салзела.
Уолтър Плиндж се затътри вътре, понесъл две кофи.
— Господин Ведър, дойдох да ви сипя въглища за печката.
Ведър му махна да си върши работата и пак се вторачи в музикалния ръководител.
— Та какво казваше?
Салзела зяпаше унесено Уолтър, който внимателно нареждаше буците въглища една по една.
— Салзела?…
— Какво? О, извинете… Какво щях да кажа?
— Че това далеч не било всичко.
— Моля? А, да. Да… Ами вижте, актьорите са си добре. Има предостатъчно роли и за старците. В театъра можеш да си прекараш целия живот. И ставаш все по-добър. Но когато дарбата ти е в пеенето или танца… Времето винаги те дебне зад гърба. То е като отрова. Постойте зад сцената някоя вечер и ще видите как танцьорите се зяпат във всяко огледало, покрай което минат, все търсят издайническите първи признаци. Наблюдавайте и певците. Всеки е на нокти, защото знае, че това може да е последната му безупречна вечер, а утре да е началото на края. Затова всички се тревожат за късмета, разбирате ли? Нали помните какво ви казах за живите цветя, които носели лош късмет? Така е и със зеления цвят. И с истинските бижута на сцената. И с истинските огледала пак на сцената. И с подсвиркването на сцената. И с надничането към публиката между спуснатите завеси. И с използването на нов грим преди премиера. И с плетенето на сцената, ако ще и да е само репетиция. Жълт кларинет в оркестъра носел страхотно лош късмет. Не питайте мен защо. А пък да спреш представлението преди края… по-лошо не може да има. По-добре човек направо да седне под стълба и да се захване с трошене на огледала.
Зад Салзела усърдният Уолтър сложи последната буца въглища в кофата до печката и старателно издуха праха от нея.
— Брей… — промълви накрая Ведър. — А аз си въобразявах, че в бизнеса със сирене било трудно. — Посочи пренебрежително купчината хартийки и подобието на счетоводни книги. — Платих трийсет хиляди долара за това място. Ами че то е в самия център на града! Първокласна недвижимост! И си мислех, че съм се пазарил упорито!
— Вероятно са щели да се съгласят и на двадесет и пет хиляди.
— Обясни ми пак за тази Осма ложа. Значи позволявате на Призрака да я заема?
— Да, Призрака смята, че е негова на всяка премиера.