До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.
Агнес се огледа отчаяно.
— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.
Мустаците му наистина бяха грамадни и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.
— Ъ-ъ… дойдох за… прослушването. Видях обява, че ще провеждате прослушване…
Тя си позволи лека безпомощна усмивка. Но лицето на портиера я увери, че той е виждал и обръгнал на повече неуверени усмивки, отколкото са ястията, погълнати дори от туловище като нейното. Извади бележник и огризка от молив.
— Трябва да се подпишете тук.
— А кой беше… господинът, с когото влязох?
Мустаците трепнаха, намеквайки за усмивка под изобилната растителност.
— Всеки познава нашия Уолтър Плиндж.
Явно нямаше намерение да споделя повече информация с нея.
Агнес стисна молива.
Сега най-важният въпрос гласеше: как да се представи? Собственото й име несъмнено притежаваше достойнства, но не излизаше от устата особено звучно. По-скоро отскачаше от небцето и цъкаше между зъбите.
Уви, не можеше да измисли нещо по-отекващо.
Дали да не е Кетрин?
Или… Пердита. Защо да не опита пак с Пердита? В Ланкър бе престанала да използва името от срам. Беше загадъчно, намекваше за мрак и интриги, както впрочем и за доста кльощава притежателка. Дори си бе съчинила второ име — Кс., което трябваше да означава „особа с много свежарски и вълнуващ инициал“.
Не постигна желания ефект. Хората в Ланкър бяха потискащо устойчиви срещу свежарски начинания. Просто започнаха да я наричат „оная Агнес, дето сама си вика Пердитаксъ“.
Дори не бе дръзнала да спомене пред някого, че й се иска цялото й име да бъде Пердита Кс. Мечтана. Изобщо нямаше да го проумеят. Щяха да подмятат: „Като си мислиш, че туй име ти приляга, що още имаш в стаята си два рафта с плюшени играчки?“
Е, тук можеше да започне на чисто. Имаше дарба. Знаеше, че има дарба.
Все пак едва ли би се надявала да се сдобие с фамилията Мечтана.
Май цял живот щеше да търпи Нит.
Леля Ог обикновено си лягаше рано. В края на краищата беше възрастна жена. Понякога толкова подраняваше, че се пъхаше в леглото около шест часа сутринта.
Дъхът й застиваше пред устата, докато бродеше из гората. Листата пукаха под ботушите й. Вятърът бе стихнал, оставяйки небето чисто и открито за първия скреж през сезона — жулещ цветчетата, спаружващ плодовете лек мраз, който ясно показва защо хората наричат Природата майка…
Трета вещица.
Три вещици някак… разпределят товара помежду си.
Девицата, майката и… дъртофелницата. Ето, изплю камъчето.
За жалост Баба Вихронрав съчетаваше и трите в едно лице. Още беше девица, доколкото Леля Ог знаеше, и поне бе навлязла в подходящата възраст за дъртофелница. Колкото до третата роля, хъм… ядосай Баба в ден, когато е вкисната, и ще се почувстваш тъкмо като цветче под скреж.
Трябваше обаче да се намери кандидатка за свободния пост. В Ланкър имаше няколко момичета, на които тъкмо им идваше времето.
Уви, младежите в Ланкър също бяха осведомени по въпроса. Леля редовно обхождаше полята през лятото, отгоре на всичко се отличаваше с остър, макар и благосклонен взор, както и със слух, за който дори хоризонтът не е пречка. Вайълит Фротидж излизаше с Хитроумен Коларов или поне вършеше нещо в положение, отклоняващо се под прав ъгъл от изправеното. Бони Куорни бе ходила да бере плодове през май с Уилям Прост и нямаше на свой ред да се сдобие с плод през февруари само защото предвидливо потърси някой и друг съвет от Леля Ог. Можеше да се очаква, че майката на Милдрид Калайджийска скоро ще си поприказва насаме с баща й, който пък ще си побъбри със своя приятел Покриварски, а той пък ще си има задушевна беседа със своя син Хоб. Значи щеше да има сватба, уредена по подобаващия цивилизован начин, ако не броим едно-две насинени очи1. „Няма как да е иначе“ — рече си Леля Ог със замечтан поглед. През горещото лято в Ланкър невинността беше тъкмо онова състояние, в което е най-лесно да изгубиш невинността си.
Изведнъж едно име изплува от множеството. О, да. Защо ли не се сети веднага? Ами защото помислиш ли за младите момичета в Ланкър, нейното име не ти идва на ум. После се сепваш: „Да, бе. Тъй, тъй, има чудесен характер. И хубава коса, разбира се.“
1
Хората в Ланкър се придържаха към убеждението, че бракът е много сериозна житейска стъпка, затова усърдно тренираха за бъдещите съпружески задължения.