Беше схватлива и можеше да се похвали с какви ли не дарби. Например с гласа си. В това й беше силата, която намираше начин да се прояви пред света. Естествено трябваше да бъде споменат отново и чудесният й характер. Значи нямаше особено голям шанс да загуби… хъм, подходящото качество за овакантената длъжност.
Е, значи всичко ще се нареди. Баба много ще се ободри, щом отново може да тормози и стряска още една вещица, за което Агнес ще й бъде благодарна… след време.
Леля Ог си отдъхна. За сборище са нужни най-малко три вещици. Две са само една безкрайна разпра.
Отвори вратата на къщата си и изкачи стъпалата към леглото.
Нейният котарак Грибо се бе проснал на юргана като локва от сива козина. Дори не се събуди, когато Леля го повдигна с две ръце, за да се вмъкне под завивките.
За да не допусне лошите сънища в главата си, тя отпи юнашки от шише, което вонеше на ябълки и щастлива мозъчна смърт. После нагласи възглавниците с няколко юмручни удара, повтори си: „Да, тя ще е…“, и се унесе.
По някое време Грибо се събуди, протегна се с прозявка и безшумно скочи на пода. После този най-свиреп и лукав куп козина, на когото му стигаше умът да чака на хранилката за птици с отворена уста и коричка хляб на муцуната си, изфуча през прозореца.
Няколко минути по-късно петлето в съседната градина подаде глава да поздрави свежия нов ден и умря насред първото „Кукурррр…“.
Пред Агнес хем се откри огромна мрачна пустота, хем почти я заслепяваха светлини. Току под сцената гигантски плоски свещи се полюшваха в дълъг улей с вода и излъчваха силно жълтеникаво сияние, доста по-ярко от мъждукането на маслените лампи, с които бе свикнала. А отвъд тази светла ивица залата чакаше като зейналата паст на великански и твърде гладен звяр.
Откъм тъмата прозвуча глас:
— Госпожице, започнете, когато се почувствате готова.
Не че гласът звучеше недружелюбно. Само че искаше тя да не се помайва, ами да изпее каквото е решила и да си върви.
— Аз… ъ-ъ… подготвих една песен, тя е…
— Дадохте ли партитурата на госпожица Праудлит?
— Ами всъщност няма акомпанимент, защото…
— О, значи народна песен?
В мрака си зашепнаха и някой се засмя тихичко.
— Добре, да ви чуем… Пердита. Нали така се казвате?
Агнес подхвана „Песента за таралежа“ и към седмата дума долови, че е сбъркала в избора си. За тази песен подхождаше кръчма, където хората се хилят и тропат с халби по масите. А гигантската ярка пустота просто я засмукваше и правеше гласа й колеблив и пронизителен.
Спря в края на третия куплет. Усещаше как изчервяването започва някъде около коленете й. Щеше да мине време, докато стигне до лицето й, защото имаше да покрие немалко кожа, но пък щеше и да добие ягодов оттенък.
Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.
Първият глас заговори по-ясно.
— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?
— Нямам.
Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.
Шепот, пак шепот.
— Скъпа, попейте ни малко гами.
Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…
— Гами ли?
Шепот. Приглушен смях.
— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.
— О, да…
Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.
Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.
В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.
— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?
Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.
— Не.
— Не, значи…
— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.