Ричард не беше археолог, а ентусиаст, по-недипломатично казано, дилетант. Той не се интересуваше от социалната ценност на археологията, нито от различните изследвания на културната еволюция; той търсеше потвърждение, че всички разкази за приключения и слава в легендите са истински. Ричард не изучаваше археологията, за да разбере какви нови принципи или факти разкрива тя, а за да докаже онова, в което вярваше: че всичко някога е било реалност. Той беше като Игаел Ядин3, който бродеше из пустинята Негев и планината Синай с лопата в едната ръка и том на Стария завет в другата. Ричард имаше твърди вярвания и искаше археологията да ги потвърди. Беше като Шлиман, изровил из пясъците Микена и Троя, за да докаже, че омировите разкази за Агамемнон и Елена, Ахил и Хектор, Аякс и Одисей, както и за десетгодишната война, управлявана от своенравни богове, са не поетични измислици, а документирани факти.
Дебора отстъпи назад и обходи с поглед заглавията на книгите.
В десния ъгъл на четвъртата лавица имаше тежък том в черна кожена подвързия с позлатени букви. „Илиада“ на Омир.
Протегна ръка, дръпна го и в същото време чу, че нещо изщрака. Спря вцепенено. Библиотеката безшумно се приплъзна към нея.
Тя отвори уста от изумление. Пространството зад библиотеката беше наполовина по-малко от спалнята. Бяха й необходими няколко минути, за да го огледа и доста повече, за да проумее какво вижда.
Мракът иззад отвора се разпръскваше от меко сияние, излъчващо се от няколко витрини покрай стената и сноп светлина, която струеше от сводестия таван, очертавайки продълговат белезникав правоъгълник на пода. Точно оттам започваше кървавата диря.
Дебора бавно коленичи и страхът, обгърнал я като плътно наметало бе пометен от съкрушителна вълна на отчаяние, опустошаваща сърцето и съзнанието й.
Ричард лежеше по гръб. С разперени ръце. Едната свита в юмрук. Гол до кръста. Тялото му беше слабо, а крайниците тънки и крехки. Изглеждаше невероятно стар. Мъртвешки бледата му кожа сякаш излъчваше синкаво сияние, придаващо още по-страшен вид на дълбоките съсирени рани в гърдите и стомаха му. Слава богу, очите му бяха затворени.
Дебора хвана студената му протегната ръка, и я повдигна към устните си. Дъхът й беше секнал. Затвори очи и се разрида.
6.
Нямаше представа откога стои тук. Беше коленичила като богомолка пред олтар. Стоя в същата поза и по време на седемте дни траур в памет на баща си и слуша думите на „Кадиш“4, обещаваща отвъден живот и справедлив, любящ Бог — какъвто Дебора не виждаше. Разбира се, двата смъртни случая бяха съвсем различни, но въпреки това имаха нещо общо и сякаш двадесетте години между тях се стопиха. Тя отново беше тринадесетгодишна и гледаше ту лекарите, ту роднините и равина, ръководещ погребалната церемония. Не си спомняше молитвените думи на иврит, но в паметта й несъзнателно се бяха запечатали откъси от превода на английски.
„Нека всички опечалени да приемат решението на Твоята неведома воля и им помогни да познаят благодатта на Твоята утеха. Съживени от Твоите свети думи, те се прекланят в скръб и обещават, че като всички правоверни в Израел, ще бъдат верни на Твоята Тора и ще пренесат небесното ти царство на земята.“
Думите се занизаха в съзнанието й — горчиви като любимото кампари на Ричард — но и същинска отрова, цианид, известяващ смъртоносната си сила с острота и парливост.
Твоята неведома воля? По-скоро безчувственост, своенравие, а може би безразличие. Този Бог на нейните прадеди беше ли забелязал какво се е случило тази вечер? Забелязваше ли изобщо някога какво става?
Господи, Ричард — редеше в ума си. — Ужасно съм виновна. Трябваше да бъда тук.
Дебора не беше помръднала, откакто го намери. Поемаше бавно въздух и гърдите й се повдигаха едва-едва, сякаш се опитваше да сподели неговата неподвижност и мълчание. Очите й плуваха в сълзи, които се стичаха по лицето й и капеха върху килима като летен дъжд.
В безмълвната й мъка нахлу собственият й пронизителен, настойчив вътрешен глас, като на полицай, който разблъсква тълпата, събрала се край пътна катастрофа: властен и заповеднически. Гласът заглуши чувствата в полза на разума: Ричард е бил убит, следователно в дома му не е безопасно и Дебора трябва да предприеме нещо.
4
„Кадиш“ — специална заупокойна еврейска молитва. Първоначално написана на арамейски, в основата й е тезата, че въпреки нещастието, което те е сполетяло, трябва да признаеш справедливостта на Всевишния. — Б.ред.