Гласът й стана по-груб и рязък, докато възпроизвеждаше тирадата, която несъмнено беше чувала хиляди пъти.
— Той беше луд, стар човек. Дразнеше всички. Присмиваха му се. А сега е мъртъв и това е добре. За него. За моето семейство. За мен — заяви Александра, сякаш предизвикваше Дебора да оспори думите й.
— Защо е отишъл в Америка, щом като я е мразел толкова много?
— Защото беше луд. — Александра сви рамене. — Не знам.
— Възможно ли е да е разследвал някакъв стар случай от службата му в МВД?
— Да разследва?
— Да се опитва да научи повече за нещо от миналото.
— Може би — безучастно отговори рускинята. — Баща ми написа много писма, но не съм ги чела.
— Във вас ли са?
— У дома. Няколко кашона. Изчистиха апартамента му и ми изпратиха кашоните. Какво да правя с тях? Защо са ми?
— Може ли да ги видя?
Александра я погледна.
— Приятелят ви, който е починал, любовник ли ви беше?
Прямотата на въпроса накара Дебора да се засмее.
— По-скоро ми беше нещо като баща.
— Добре — отвърна Александра и се вторачи право напред. — Може да ги видите.
Влязоха в метрото. Дебора направи като Александра — изсипа шепа монети, без да каже нищо или да се усмихне. От време на време се усещаше, че гледа прехласнато барелефите и мозайките, които украсяваха по-старите станции — украински селяни със снопове пшеница, прегръщащи се производители на трактори с гаечни ключове в ръце, образи на Ленин, изнасящ вдъхновени речи, изображения на победоносната съветска пехота и танкове. Както и в Гърция, имаше чувството, че е попаднала в друг свят.
— Казахте, че баща ви е живял в Магдебург — напомни й Дебора веднага щом отново излязоха на открито, защото Александра категорично бе млъкнала в препълнената мотриса.
— В щаба на МВД в Източна Германия. Баща ми беше… изпратен там като млад.
— През петдесетте години на двадесети век?
— Да.
Дебора се замисли. Нямаше логика. Защо германците ще се опитват да изпратят труп в град, който ще падне в ръцете на руснаците и ще стане част от съветската империя? Магдебург се намираше югозападно от Берлин, но не достатъчно далеч от границата с Полша, за да се смята в безопасност, и определено далеч от значително по-сигурното убежище на Швейцария. Пък и ако разказът на Тоня беше истина, американците бяха нападнали германския конвой далеч на юг от Магдебург. Пренасянето му в града би било безсмислено и те не биха се опитвали да го направят. Следователно оставаше една-единствена обезкуражаваща възможност: Сернига имаше право. Нямаше връзка. За каквото и да ставаше дума в писмото на руснака, там не се споменаваше за конвоя, който Андрю Мълигру беше атакувал…
Останките не са стигнали до Магдебург… Въпреки всичко, Дебора подсъзнателно усещаше, че съществува връзка. Имаше чувството, че нещо й се изплъзва, и че цялата история е като картина, която трябва да погледнеш под подходящ ъгъл, така че щрихите да добият смисъл.
— Казахте, че баща ви непрекъснато говорел едно и също и е бил обсебен от стари идеи и проблеми.
— Обсебен — повтори Александра. Думата очевидно й хареса. — Да.
— Имаше ли определени случки или събития, които е споменавал?
Рускинята се поколеба.
— Не. Само общо, нищо определено.
Тя отмести поглед встрани и Дебора почувства, че не казва истината.
Александра и съпругът й живееха в сив и олющен висок блок от ерата на Брежнев, на един час път от центъра на града. До сградата се стигаше по пътека, водеща надолу през горичка от сребристи брези. Качиха се на четиринадесетия етаж с раздрънкан асансьор, боядисан в отровно яркозелено и вонящ на ферментирала урина. Апартаментът беше малък и обзаведен оскъдно, но чист. Александра покани Дебора вътре с почти имперско благоволение, горда, че го притежава и го поддържа добре. От прозореца Дебора преброи четири други съвсем еднакви блока и безброй подобни сгради, простиращи се по пътя, по който бяха дошли.
Василий, съпругът на Александра, беше едър и широкоплещест човек, изглеждаше на петдесет и две-три години. Твърдеше, че не говори английски. Той огледа критично Дебора и тромавото й телосложение, когато тя влезе в стаята като изгубила се, безкрила птица. Александра му каза нещо на руски. Изражението й беше строго, а гласът й сериозен. Той изсумтя няколко пъти и сетне поздрави Дебора по-радушно, отколкото тя очакваше, а накрая като си подсвиркваше, излезе.