— Не разбирам. — В гласа на Дебора се прокрадна нетърпение, защото рускинята се държеше прекалено театрално. — Кой е този?
Александра продължаваше да мълчи и Дебора изпита странното усещане, че мълчанието й е многозначително и подсказващо нещо. Повдигна вежди и отново погледна снимката.
— Какво? Кой е…
Но още докато задаваше въпроса, успя да фокусира детайлите на листа. Рядката черна коса, сресана към ушите, бледата кожа, веждите, брадичката, формата на носа, грижливо подстриганите мустачки под него като четка за зъби…
— Не, не може да бъде.
Дебора се взря още по-съсредоточено в снимката.
— Не може да бъде — повтори тя. — Прилича на…
— Хитлер — без да я поглежда, каза Александра. — Прилича на Хитлер.
— Адолф Хитлер. Да, но…
— В края на войната Хитлер се е самоубил в бетонен бункер, нали?
— Да. — Дебора загуби ориентир. Имаше чувството, че гази в мъгла. Нямаше представа какво я чака, когато се разсее.
— Руснаците отишли там и намерили трупа му. Имало и други. Взели ги, за да ги изследват и погребат, но телата били увредени и времето било много горещо, затова по заповед на НКВД не ги закарали в Москва, а в щаба на военното разузнаване…
— В Магдебург — бавно добави Дебора. Мъглата се завъртя във вихрушка, връхлитайки я стремително.
— Да, в Магдебург — повтори Александра. — Нещата са прости и ясни. Всички знаят истината. С изключение на баща ми. Ненормалният ми баща отиде да работи там и идеята го обсеби…
— Трупът не е стигнал до Магдебург. Останките на Адолф Хитлер не са стигнали до Магдебург — перифразира Дебора, включвайки думата, употребена в писмото на Сергей Волошинов в нощта на убийството му.
Тоест трупът, който беше датиран по въглеродния метод…
Не. Ричард бе държал трупа на Хитлер в тайната си стаичка в Атланта? Не беше възможно. Как би могъл? Как се беше озовало тялото там?
Така както съкровището на Приам се е озовало в музея „Пушкин“ — отговори вътрешният й глас.
66.
Три часа по-късно Василий се върна и сложи покупките на масата в кухнята, а Александра се залови да готви. Дебора седеше на кресло, тапицирано с пъстра басма, и гледаше кашоните, които бяха преровили. В съзнанието й се блъскаха нови хипотези.
Ако Сергей Волошинов имаше право, тогава всички — тя, Ричард, Маркъс и баща му — се бяха заблуждавали през цялото време. Дебора още отначало предполагаше, че намереното в руснака писмо се отнася за трупа в сандъка, пренасян от германския конвой и озовал се в тайната стая зад библиотеката на Ричард — и сега знаеше, че това е истина. Сгреши обаче, когато реши, че германците са възнамерявали тялото да стигне до Магдебург. Те бяха искали да го закарат в Швейцария на безопасно място, а руснаците го бяха изпратили в Магдебург, макар и по-късно, и ако Волошинов беше прав, бяха взели друг труп.
Волошинов, пък и не само той, мислеше, че тялото, намерено от руснаците в Берлин, е на някой от неколцината мъже, наети като двойници на Хитлер. Този труп двойник беше закаран в Магдебург за изследване, потвърждаване на самоличността и евентуално погребение, а истинският тайно беше изнесен от страната. Десет години Волошинов беше разследвал историята за американската военна част, атакувала германския конвой на няколко километра от швейцарската граница, и още по-дълго, за да разбере какво се е случило после с товара на конвоя. Когато бе решил, че е открил последното му местонахождение, той си беше извадил виза и бе заминал за Атланта.
Така шефовете му се бяха отнесли към теориите му като към безумие и отказът му да ги изостави бе завършил с отнемането на медалите му и преназначаването му на чиновническа работа в Москва. Благодарение на неохотната преводаческа помощ на Александра, Дебора бе проследила същината на доводите му и вече съвсем не беше сигурна, че всичко е мания по конспиративни теории.
В писмата имаше убедителни доказателства, че не само Волошинов се беше занимавал с този случай, дълго след като му бяха заповядали да се откаже. Много други хора също са изпитвали съмнения за останките, погребани в Магдебург. Самият Сталин беше обвинил англичаните и американците, че са позволили на Хитлер да избяга, дори, че са го уредили да живее в някоя чужда, вероятно южноамериканска страна. Това може би беше дезинформация, с цел да представи западните съюзници като мекушави, дори приятелски настроени към човека, когото Русия ненавиждаше. От друга страна обаче беше ясно, че Сталин съвсем не е бил сигурен, че руснаците са намерили именно трупа на Хитлер.