Доколкото Дебора схвана, тезата на Волошинов се основаваше на комбинация от официални документи, разкази на очевидци и слухове. Окончателната картина беше неясна и противоречива. Волошинов очевидно се бе възползвал от непоследователността, и дори бе привлякъл внимание към празнотите и въпросителните в разказа си, сякаш те доказваха пропуските в официалната версия за събитията. Част от основателните доводи идваха от полковник от МВД на име Меншиков. Неговите писмени показания бяха адресирани в писма пряко до Волошинов. Писмата бяха подобни на онова, което Волошинов беше носил в нощта, когато беше убит. Преди да се запознае с бащата на Александра, навремето млад новобранец в Източна Германия, Меншиков бил пехотинец в Седемдесет и девета руска част на фронтовите линии по време на превземането на Берлин. Той твърдеше, че е присъствал, когато бункерът е бил претърсен. Изслушал показанията на оцелелите и наблюдавал как изравят овъглените трупове на Хитлер и Ева Браун от плитък гроб в градината на канцлерството.
Хитлер беше умрял на 13 април 1945 година. Според същите показания жертвата се самоубила с изстрел в главата със собствения си пистолет „Маузер“. Невестата му погълнала цианид. Двата трупа били изнесени навън, залети с бензин, специално купен за целта преди няколко дни, и изгорени пред очите на адютанта на Хитлер, майорът от СС Ото Гюнше. Свидетели на кремацията бяха Гюнше, Мартин Борман, Йозеф Гьобелс, камердинерът му Хайнц Линге и шофьорът му Ерих Кемпке, но поради масираните съветски бомбардировки се беше наложило да изоставят кладата преди труповете да бъдат напълно изгорели. Пазачите на сградата, Евалд Линдлоф и Ханс Райзер, които ги погребали, свидетелстваха, че телата били изгорели до неузнаваемост. Други членове на германското висше командване също се бяха самоубили, включително цялото семейство Гьобелс — Йозеф, съпругата му Магда и шестте им деца.
Няколко дни след смъртта на Хитлер руснаците бяха намерили онова, което бяха помислили за неговите останки. Според Волошинов през онези дни истинският труп е бил прибран в сандък, и с въоръжен ескорт е бил изпратен на юг към швейцарската граница. Той твърдеше, че трупът, изровен от руснаците, е на един от двойниците на Хитлер, но не беше сигурен точно на кого. Някои доказателства сочеха към Густав Вебер, други към актьор на име Андреас Кронщад, а трети към Юлиус Шрек, член на нацистката партия от двадесетте години на двадесети век и любим шофьор на Хитлер. Волошинов пишеше, че един от тези хора е бил заснет нарочно от германците до кладата, след което тялото е било сложено в дървен сандък и транспортирано в руската лаборатория по патология в Берлин. На 8 май 1945 година, докато Европа беше празнувала Деня на победата, руският съдебен патолог доктор Фауст Шеровски и патоанатомът майор Ана Маранц бяха извършили аутопсия на тленните останки.
В края на краищата трупът беше погребан в запустял парцел на Клаузенерщрасе 3032 в Магдебург и бе останал там до 1970 година, когато КГБ очевидно в опит да попречи на Хитлер да получи статута на мъченик за десните симпатизанти и германските националисти, бяха изровили тялото и го бяха унищожили, разпръсквайки праха над река Бидериц.
Освен неясния отрязък от време между смъртта на Хитлер и откриването на трупа от руснаците, когато със сигурност истинското тяло беше изнесено от страната, отначало Дебора реши, че всъщност има малко доказателства за достоверността на историята на Волошинов. Но колкото повече информация поемаше, насърчавайки Александра да превежда, толкова повече започваше да си задава въпроси.
В разказите на пленените германци, които бяха намерили трупа на Хитлер, след като се беше самоубил, и после бяха участвали в изгарянето му, имаше несъответствия. Според показанията им раните от огнестрелно оръжие бяха на различни места. Едни казваха, че са в устата, други в слепоочието, а трети в окото. Един твърдеше, че трупът на Хитлер е бил на дивана до тялото на Ева Браун, а друг, че е бил сам на стол. Петната кръв върху дивана бяха описани с различна форма.
Първият детайл обаче, който наистина я порази като странен, беше относно транспортирането на трупа от Берлин до Магдебург. Според официалните доклади руснаците бяха погребали тялото край пътя и после отново го бяха изровили. Тази любопитна схема се повтаряше девет-десет пъти между Берлин и Магдебург. Властите не обясняваха причината за това и Волошинов бе направил собствени изводи, а именно: че руснаците са се колебаели между желанието си да научат повече за трупа и стремежа си да го унищожат. Двата порива произтичаха от очевидна несигурност за самоличността на тялото и мъчително безпокойство, че то не е на Хитлер.