Дори след като била извършена официална аутопсия, резултатите повдигнали още повече въпроси. Оцелелите от бункера германци твърдо настоявали, че Фюрера се е застрелял, както се виждаше и на озадачаващите снимки, чиято достоверност беше невъзможно да бъде потвърдена. Но в трупа били намерени следи от цианид и парченца стъкло в устата. Нямало нито един куршум. Разбира се, преди да се застреля, нацисткият лидер може би е погълнал ампула с отрова, а куршумът вероятно е минал през него и не е бил открит, но несъответствието явно породило тревоги и вълнения. По време на ексхумацията от бункера била намерена част от черепа на трупа, очевидно излетяла от изходната рана от куршума. Парчето все още беше притежание на руското правителство, макар че неизвестно защо не му бил направен ДНК анализ. Волошинов смяташе, че самото взимане на парчето кост е подозрително — опит на властите да затворят всички пролуки в доклада от аутопсията. Още повече, че това парче не можело да докаже самоличността на трупа, нито дори категорично, че е от същото тяло.
Били извършени анализи на зъбния статус на част от мост, открит в градината на канцлерството, които отново сякаш потвърдили, че трупът е на Хитлер. Но документите, използвани за доказването на верността на изследванията, се основавали на съмнителните спомени на помощника на стоматолога Кети Хаузерман и зъботехника Фриц Ехтман. Двамата работили за зъболекаря на Хитлер доктор Фриц Блашке и били заклети нацисти, и според Волошинов вероятно са се уговорили да дадат фалшиви показания много преди да се наложи. Той твърдеше, че зъбната протеза е била преправена и поставена там, където е можело да бъде намерена, за да заблуди руснаците. За Волошинов това беше поредното доказателство, че нацистите са планирали стратегия за изнасяне от страната и укриване на тленните останки на Хитлер и са оставили някакви улики, за да заблудят руснаците. Затова именно трупът е бил изгорен до неузнаваемост, но не и унищожен, така че руснаците да престанат да търсят истинското тяло. Затова са позволили и манипулираните снимки да попаднат в ръцете на руснаците. Волошинов питаше защо някой предан и фанатизиран нацист би фотографирал трупа на лидера си, преди да бъде изгорен? В това нямало друга логика, освен като стратегия за дезинформация.
Волошинов се опитваше да докаже, че когато КГБ най-после през 1970 година изкопали и унищожили тленните останки, Съветския съюз се опитвал не да отърве света от потенциална нацистка светиня, а по-скоро да сложи край на безкрайните спорове за труп, който знаели, че не принадлежи на Хитлер. Това действие предполагало, че руснаците смятат за невъзможно доказването на автентичността на трупа, дори със съвременните съдебномедицински технологии.
Руснаците са знаели, че не е той. Занесли са трупа в Магдебург и не искат да признаят пред света, че са сгрешили. Но отлично го знаят.
Последната улика, довела до обсебващия личен кръстоносен поход на Волошинов, беше свързана с неговия приятел и наставник Меншиков. Автентичните писмени свидетелски показания, споделени на четири очи, за видяното в Берлин през май 1945 година, бяха накарали Волошинов да се замисли. Тази свидетелска информацията се стори на Дебора по-изумителна и убедителна от всичко останало, взето заедно. Тя помоли Александра да й прочете разказа три пъти и слуша, затаила дъх.
В ъгъла на централния коридор в бункера, водещ нагоре по стълбите към градината, където труповете били изгорени, Меншиков, движейки се предпазливо и здраво стиснал автомата в двете си ръце, намерил кама. Ножът не бил нацистки, а много по-красив — странен, с тънко острие от бронз и инкрустиран със златни изображения на лъвове и колесничар — церемониално гръцко оръжие от бронзовата епоха.
Най-после. Връзката.
Но не микенската кама бе принудила Волошинов да издирва сандъка цели петдесет години и по половината земно кълбо. Нито противоречията в официалната версия, които го бяха накарали да продължи да търси и да пише до правителството, докато лека-полека му бяха отнели ранга и отличията. А омразата към нацистите и силната, макар и парадоксална връзка с неговата родина и проблематичните й управници. Последното и най-важно събитие, което го бе мотивирало, беше смъртта на приятеля му Меншиков, тайно екзекутиран заедно с тридесет други руснаци от собственото им правителство за отказ да потушат бунт в Магдебург, Източна Германия, през 1953 година. Именно този факт повече от всеки друг бе накарал Сергей Волошинов да отстоява каузата си.