Но тя нямаше сили да си тръгне, нито да откъсне поглед от Ричард и от раните му.
Явно бе изтекла много кръв. Раните представляваха хоризонтални разрези, широки около два сантиметра и половина, ръждивочервени и ярки по краищата, но ужасяващо дълбоки и черни в средата. На гърдите му имаше ивици тъмна кръв, въпреки че дълбоката локва, в която лежеше, изглеждаше да е изтекла откъм гърба му. Възможно ли е да е бил наръган толкова дълбоко шест-седем пъти — отново се обади настойчивият й вътрешен глас, който обичаше детайлите, — че острието да е излязло през гърба му? Какво оръжие би направило това? Вероятно сабя, а не нож. Отстрани на всеки разрез имаше по две вдлъбнатини в кожата, малки кръгли рани…
Дебора бързо извърна очи, внезапно обезсилена от отчайващо чувство за гадене, което предизвика болезнени спазми, без да може да изхвърли нещо от стомаха си. Очите й пресъхнаха и я засмъдяха. Тя ги притвори с усилие. Изведнъж й хрумна безумната мисъл, че трябва да измие раните и кръвта…
Не трябва да преместваш трупа — отново се обади вътрешният й глас, — защото полицаите ще искат да снимат всичко така, както е. Някой друг ще подрежда после.
— О, Ричард, имахме още толкова работа. И да си кажем още много неща.
Тя произнесе думите на глас — и като в отговор телефонът й иззвъня.
Дебора не реагира веднага. Бавно отмести ръка от Ричард и притисна апаратчето до ухото си. Движенията й бяха безшумни, а дишането равномерно.
— Да?
— Взеха ли трупа?
Онзи глас. Тя не отговори. Погледът й все още беше прикован в Ричард.
— Взеха ли го?
Дебора се усети, че не диша.
— Взеха ли трупа? — настоя гласът.
— Не — отвърна тя. Нямаше представа защо отговори.
— Чакай там. Идвам.
Линията прекъсна.
Дебора се вторачи в телефона, опитвайки се да проумее думите. Изведнъж вцепенението я напусна, сякаш казаното й въздейства като електрическа енергия. Скочи, обърна се с гръб към трупа и набра номера на полицията.
7.
Гласът бе казал, че идва. Не спомена защо, нито какво иска или за колко време ще е там. Не се представи, не каза откъде знае за случилото се в музея или защо пита взет ли е трупът и от кого. Ясно беше, че който и да е и каквото и да иска, непознатият е свързан по някакъв начин със смъртта на Ричард Диксън. Дебора каза всичко това на дежурната диспечерка, която я попита дали е сигурна, че човекът е мъртъв.
— Има множество рани от нож в гърдите и корема. Тялото му е в тайна стая. Написал е името Атрей, затова се сетих за Троя, опитах се да извадя „Илиада“ и библиотеката се отвори…
— По-бавно, мила — прекъсна я диспечерката.
Дебора започна методично с „множество рани от нож“, но после се обърка и заговори несвързано.
— Извинявайте — каза тя и изведнъж се почувства глупава и самотна. — Малко съм…
Не знаеше как да опише състоянието си, нито можеше да събере ума си, за да се представи.
— Всичко е наред. Поемете дълбоко въздух.
Диспечерката не я предупреди, че губенето на времето на полицията с фалшиви обаждания може да й навлече огромни неприятности, въпреки вметката за тайната стая — която беше достатъчна, за да постави под съмнение правдоподобността на твърденията й — или пък несвързаното й бръщолевене за Атрей. Жената отсреща схващаше, че всичко е вярно — което означаваше, че Дебора трябва да започне да говори смислено, иначе беше на път съвсем да се оплете. Тя се прокашля.
— Извинете. Ричард ми беше много… Бяхме много близки.
— Мъжът, който е пострадал?
— Той е мъртъв.
Дебора го произнесе съвсем спокойно. Не беше в състояние да разсъждава. Думите й бяха логични, но безсмислени.
Настъпи кратко мълчание.
— Къде точно се намирате? — попита диспечерката.
— В спалнята.
— Имах предвид адреса.
— А, да. — Дебора отново се почувства скована и глупава. — Извинете. Музеят „Хълма на друидите“, Диърборн стрийт 143. Къщата е долепена до музея. Може да се наложи да влезете оттам. Не вие, разбира се, а който дойде…
— Аха. Може ли да ги посрещнете на входа? Близо ли е?
— Не съвсем.
— Добре. Имате ли представа кой е мъжът, който ви се е обадил?
— Не.
— В къщата има ли къде да се скриете? Стая, в която да се заключите и да изчакате полицията?
— Банята — отвърна Дебора и отново почувства, че изпада в паника. Диспечерката реагираше с професионална сериозност на загадъчния мъж по телефона.