Готова ли си да обясниш защо не му говореше след посещението в лабораторията на ЦПИИ? И защо отново избяга от страната, без да пророниш дума? — обади се вътрешният й глас.
Дебора се облече и докато заключваше вратата на апартамента си, набра от мобилния си телефон номера на музея.
Звъня дълго и най-накрая някой вдигна слушалката. Беше Калвин и гласът му прозвуча нетърпеливо.
— Да, Дебора, какво има?
— Как разбра, че съм аз?
— Кой друг може да се обажда по това време?
— Идвам — заяви тя. Не искаше да се извинява по телефона.
— Ей така? — Калвин беше ядосан и тя не можеше да го обвини. — Напускаш страната, без да ми се обадиш, а после неочаквано се появяваш на прага ми…
— Всъщност на моя праг — поправи го Дебора, опитвайки се остроумничи и да разведри атмосферата. — Ти си в моя музей.
— Все едно.
— Може ли да говорим на четири очи?
Той явно се замисли.
— Добре.
— Да донеса ли нещо? Китайска храна?
— Защо не дойдеш и да видим как ще потръгнат нещата, преди да предприемем нещо прибързано?
— Съгласна съм.
— Направих разпечатка на меню от интернет — каза Калвин, когато Дебора влезе в кабинета на музея. — От ресторант-градина „Хонконг“.
— Мислех, че първо ще видим как ще потръгнат нещата, преди да направим нещо прибързано.
— Действах по интуиция.
Те все още не се усмихваха един на друг.
— И на какво се основаваше интуицията ти?
— Реших, че ще дойдеш да се извиниш и че си притеснена, съдейки по онова, което чух за къщата в Палмето. И че трябва да бъда по-състрадателен, отколкото заслужаваш…
— Млъкни и ми дай менюто.
Калвин най-после се ухили, Дебора също.
— Какво искаш?
— Пиле „кунг пао“ — отговори тя.
— Друго?
— Пръчици за хранене.
— Друго?
Калвин застана до нея. Тонът му беше весел и закачлив.
— Имаш предвид какво друго ще искам, освен храна? — Дебора вдигна глава и се усмихна, когато той плъзна ръце около талията й.
— Точно така.
— Чакай да помисля. Смятам, че това е всичко. Може би и пролетно рулце.
Калвин се засмя и леко я отблъсна.
— Обичаш да ме дразниш.
— Момичетата трябва да ядат. По-късно ще обсъдим десерта.
— Добре — съгласи се той. — Искаш ли да се поразходим и заедно да вземем храната? Тук съм от няколко часа, пък и ти имаш да обясняваш много неща.
Музеят беше сгушен в една зелена долина, близо до поток, на двеста метра от главния път — и докато вървяха под дъбовете и евкалиптите, свежестта на дъждовната нощ беше опияняваща.
Калвин изслуша съкратената й история за последните няколко дни и я хвана за ръката, когато Дебора каза, че е отговорна за смъртта на двамата гърци.
— Не си виновна. Единствените отговорни за убийството им са онези, които са ги застреляли.
Тя стисна ръката му и го погледна. Калвин беше с тънка бяла тениска и риза в цвят каки, с панталон от военен плат и спортни обувки. Наричаше ги „неофициалното облекло на адвоката от Юга“. На кехлибарената светлина на жълтите лампи лицето му изглеждаше съвършено симетрично, волево и красиво. Дебора се усмихна — награда за съчувствието му и след малко двамата стигнаха до ресторанта, голям, огрян в червени светлини.
Храната им скоро беше готова и пакетирана, но това не ги спаси от дъжда. Започна да вали сериозно, когато излязоха навън. Отначало се подслониха под огромната червена порта на ресторанта, но после решиха, че ще завали още по-силно, и побягнаха.
Първата гръмотевица изтрещя, когато изминаха две преки, и някъде в центъра на града блесна мълния. Двамата се засмяха и продължиха да вървят. Калвин затананика прочутата песен на Фред Астер „Пея си в дъжда“ и Дебора въодушевено затанцува в дълбока локва, като напълни обувките си. Водата шуртеше по водосточните тръби и с гръмогласен рев се вливаше в каналите. Дори изкълченият глезен не можа да развали приповдигнатото й настроение от приятното вълнение, че бяга под дъжда с този красив мъж, усеща как дрехите й залепват за тялото и от косите й се стича вода. Трябваше да се съблекат веднага щом влезеха вътре. Това беше единственото разумно нещо…