Доколкото можеше да прецени, пътуваха петнадесетина минути. В началото и към края на пътуването се движиха относително бавно през тъмни местности и по виещи се пътища, но по средата караха бързо и сградите отвън хвърляха разкривени отражения на трепкащи светлини по тавана на микробуса. Валеше дъжд и чистачките бръмчаха монотонно и скърцаха.
Когато спряха, пръв слезе младежът и след минута Дебора чу, че задните врати се отварят. Вдигна глава.
— Слез — каза Калвин, който все още седеше на предната седалка. — Бавно. И не прави нищо глупаво, защото ще пробия дупка в черепа ти. Ясно ли е?
Тя не отговори, но се премести и прехвърли краката си на чакъла навън. Хлапакът я чакаше. Беше извадил ножа си и я гледаше насмешливо и злорадо.
— Ти ме удари в Гърция, еврейко.
Тонът му беше сприхав, а акцентът — от затънтените, бедни провинции на Джорджия. Беше озлобен и изпълнен с омраза.
— Защото ти се опита да ме убиеш, селяко — отвърна Дебора.
Той я удари в слепоочието. Чу се силен пукот и тя помисли, че е спукал тъпанчето на ухото й. От очите й потекоха сълзи. Неволно се преви на две и прехапа устни, за да потисне риданията си.
— Внимавай какво говориш — каза младият неонацист.
Тя не отговори, но се изправи, усещайки, че към тях се приближава Калвин.
— Спусни подвижната стълба — каза Бауърс. — Аз ще я държа под око.
Той срещна очите й невъзмутимо, но когато разчете в тях дълбокото презрение, сви рамене и се усмихна.
— Страхотна е, нали? — попита Калвин и й показа тънкото острие на ножа. — Германска кама от военновъздушните сили от времето на Третия райх. Получих я от моя наставник.
— Едуард Грейвс — каза тя.
Лицето му се изопна.
— Откъде знаеш? Кажи ми кой друг знае и ще сключим сделка.
— Както направи с Ричард?
— Ричард беше скапан бизнесмен. Убеден съм, че ти си по-добра.
— Не залагай на това.
Той отново сви рамене.
— Щом искаш да си мъченица, кой съм аз, че да ти попреча? — Той вдигна ножа пред очите й.
За секунда тя мерна отражението на лицето си в острието. Изглеждаше някак далечна, образ от сън, мъгляв и странен, призрачна морска сирена, издигаща се от вълните.
— Помогни ми — каза хлапакът, който смъкваше големия черен сандък надолу по подвижната стълба. Дървеният ковчег все още беше покрит с одеялото.
— Не мърдай — рече Калвин.
Не беше необходимо да я предупреждава, тъй като нямаше къде да избяга. Той за секунди щеше да я застреля.
Бауърс се обърна и подпря сандъка, докато младежът го насочваше надолу.
— Трябва да го вкараме вътре — каза хлапакът. — А тя?
Дебора внезапно изпита потребност да говори и да отклони за малко събитията.
— Питаш откога знам? Отдавна. Спомняш ли си нощта, която прекарахме в Атина, Джорджия, когато каза, че знаеш как те поглежда Ричард? Когато се запознахме, ти спомена, че не си го виждал. И още: единственият друг човек, освен мен, виждал адреса, на който лабораторията щеше да изпрати резултатите, си ти. Смяташ ли, че не ми е хрумвало и тази връзка: докато ти изпращах подробности за движението ми в Гърция, някакъв маниак ме преследваше и се опитваше да ме убие? И е мислел, че знам нещо, защото ти ме видя да гледам в компютъра на Ричард. Само ти знаеше, че съм видяла писмото, което си изпратил на Ричард в музея. И преди това. В деня, когато се запознахме, ти каза, че индианската томахавка е „варварско“ оръжие. Мислиш, че не свързах тези неща и не се досетих, че си малоумен привърженик на расистката теория за превъзходството на бялата раса?
Не беше точно така — обади се вътрешният й глас. — Би трябвало, но допреди малко не свързваше фактите. Направи го едва когато видя татуировката му. Ако не друго, трябваше поне да се досетиш, че мъже като него не се увличат от жени като теб.
Тогава не знаеше. Поне не беше сигурна.
Калвин я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й.
— Е, на кого друг каза?
Дебора не отговори. Вторачи се в лицето му с цялата си предизвикателност и презрение, които можа да събере.
Той се усмихна развеселено и малко недоверчиво. Очевидно не й вярваше, но това беше хубаво. Засега.
— Ще я затворим — каза Бауърс, — докато е готова да говори. Ако се съмнява в сериозните ни намерения, скоро ще види нещо, което ще я убеди в противното.
73.
Дебора предположи, че се намира в къща. Постройката обаче беше странна и не изглеждаше като никоя от онези, които беше виждала. Приличаше по-скоро на древногръцки храм, направен от бял камък и с колони с орнаменти. Сернига беше предположил, че „Атрей“ са наследили много пари от сенчестия бизнес на основателя си по време на войната. Нищо чудно сградата да е била построена с тези средства.