Лежеше по гръб. Едната му ръка беше протегната, сякаш в смирена молитва.
Дебора затвори очи и стисна зъби, за да не се разридае.
До мъртвеца имаше счупена лула. Маркъс беше срещнал участта на баща си.
74.
— Ще те заключим тук за малко — каза Калвин, — докато обсъдим плановете си, и после ще говорим.
— Убил си го в Гърция и си го пренесъл тук? Защо? — попита тя. Не че имаше значение. Говореше само защото не искаше да бъде заключена в тъмната гробница с трупа на Маркъс.
— Не, разбира се. Той дойде да ме търси. И всъщност ме намери.
— И ти го уби.
— Очевидно — отвърна Бауърс.
— Защо? — повтори Дебора и преглътна, за да прикрие треперенето в гласа си. — Той беше страстен колекционер като Ричард. Мислеше, че е намерил трупа на Агамемнон.
— Да. Докато не срещна мен. Някак успя да ме свърже с предшественика ми и откри малката ми гробница, всъщност неговата. Временно. — Калвин се ухили на шегата си. — Щом разбра каква е… — той потърси подходящи думи, — философската ми ориентация, Маркъс започна друго разследване. И когато го открих, той беше направил онова, което очевидно ти не си сторила.
— Какво? — попита Дебора, без да я е грижа вече за нищо.
— Откри какво има в сандъка.
Младият мъж с обръснатата глава, който буташе сандъка към средата на толоса, вдигна глава.
— Почти е готов — каза той. — Ей сега.
Дебора разсъждаваше трескаво. Ако се престореше, че знае повече, щеше да изглежда вероятно, че е казала на много други хора. Това можеше да запази живота й.
— Знам всичко — заяви тя.
— Точно така — презрително каза Калвин. — Разбира се.
— Знам, че ако направят балистична експертиза на пистолета ти, полицаите ще те арестуват за убийството на Сергей Волошинов, агент на МВД, когото си застрелял, защото също като мен е знаел какво има в сандъка.
Думите й го стреснаха. За миг той изглеждаше искрено изненадан, но после се усмихна.
— Искаш ли да чуеш какво друго знам? — попита Дебора, предизвиквайки мълчанието и самодоволството му.
Бауърс не й обърна внимание, а погледна младия неонацист, който протегна ръка под сандъка, намери кабела и го включи. Под одеялото блесна призрачна светлина и контурите на грубо изсечения камък се очертаха релефно. В същото време отгоре светна невидима дотогава лампа с мека светлина. Хлапакът се отдръпна към стената и се втренчи във витрината. Лицето му беше изопнато, напрегнато и дори уплашено.
— Мигът на истината — заяви Калвин, приближи се до ковчега и почтително смъкна одеялото.
В сандъка имаше съсухрено човешко тяло. Лицето беше скрито под лъскава златна маска. Трупът беше покрит с изцапано, избеляло червено знаме със стилизиран черен орел.
— Трябвало е да го оставите да вони в Берлин — отбеляза Дебора.
Бръснатата глава рязко се обърна и я погледна и за миг й се стори, че е прекалила. Калвин обаче се ухили мазно и самодоволно и това, изглежда, успокои съмишленика му.
— Нашият генерал най-после е у дома — измърмори Бауърс. В очите му блесна нещо, каквото Дебора не беше виждала дотогава. — И мисията на „Атрей“ е изпълнена. Донесохме тленните останки на Адолф Хитлер в Америка и хората ще се тълпят да видят костите му. Кой би се изправил пред такава армия?
Дебора се оказа права. Това нямаше да я спаси, но поне беше права.
75.
— Тя знаеше — каза младежът.
— Няма значение — отвърна Калвин, все още усмихвайки се на трофея си.
— Трябва да поговорим. Веднага.
Бауърс най-после отмести немигащите си очи от мумифицирания труп, и го погледна. Той разбра безпокойството на хлапака, кимна и тръгна към изхода.
— А нея? — попита младият неонацист.
— Заключи я. — Калвин се обърна и се усмихна на Дебора. — Засега.
Дебора седеше в гробницата, колкото е възможно по-далеч от трупа на Маркъс, гледаше сандъка със стъкления капак, върху който беше фокусирана единствената лампа в помещението, и се опитваше да мисли. Беше затаила подозренията си към Калвин с неясната надежда, че ако е замесен, може да научи от него къде е оръжието и какво представлява. Е, сега знаеше. Но това съвсем не й помагаше.
Имаш ли представа защо пренебрегваше подозренията си към Калвин? — обади се вътрешният й глас.
Беше ги пренебрегвала, защото в случай, че не бяха истина…