Стигна до вратите, успя да дръпне резетата и най-после се гмурна в хладната, влажна нощ.
Като се изтърколи от предната част на къщата, видя, че голямата алея за коли е осветена не само от бушуващия огън, но и от светлините на три пожарни коли. Пожарникарите, които свързваха маркучите, изумено се вторачиха в Дебора. Единият извади кислородна маска и се завтече към нея.
— Казаха, че вътре няма никого! — възкликна друг.
— Има ли още някой? — попита пожарникарят с маската, докато й помагаше да слезе по стъпалата.
Тя изведнъж се почувства без всякакви сили и благодарно се облегна на него.
— Някой?
— Има ли още някой? — повтори той. — Не можем да овладеем пожара. Само ще се погрижим да не се разпространи. Нека да гори. Вътре няма друг, нали?
Дебора се замисли за миг и сетне поклати глава.
Нека да гори.
78.
Беше сутрин. Дебора прекара нощта в мемориалната болница „Грейди“, за да бъде под наблюдение. Няколко пъти й подаваха кислород, различни медицински сестри се погрижиха за леките й наранявания и охлузвания и след кратък и неспокоен сън на зазоряване заявиха, че може да се прибере у дома.
Сернига и Кийн дойдоха в шест.
— Били сте доста заета тази нощ, а? — попита федералният агент.
— Горе-долу — отвърна Дебора.
— Искате ли да ми разкажете какво се случи?
— Не тук. На моя територия.
— У вас?
— В музея.
Уличното движение в ранното утро все още не беше натоварено и след двадесетина минути тримата влязоха в музея.
— Може ли да отидем в стаята на Ричард? — попита Дебора.
— Разбира се — отговори Сернига. — Защо?
— Не знам. За да сложим край на случая с него, предполагам.
Агентът седна зад бюрото на Ричард и разтвори бележника си. Дебора се настани на единственото кресло, с гръб към библиотеката. Усещаше болезнено кожата на бинтованите си рамене и ръце. Бяха й дали куп кремове и лосиони за изгарянията, но въпреки това опърлените участъци я заболяваха при всяко раздвижване на въздуха. Кийн я наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше засрамен.
— Това наистина е краят, така ли? — попита тя.
— Що се отнася до мен, да. Няколко месеца ще пиша доклади, но ще се постарая да не замесвам името ви.
— Сигурен ли сте, че е бил той?
— Бауърс ли? Да. Микробусът беше намерен обхванат от пламъци в канавката близо до Вирджиния Хайландс.
— Катастрофирал ли е?
— Трудно е да се каже. По-скоро прилича на запален.
— Запален?
— Саможертвата е любим похват за тези политически мъченици, както се определят. Макар че не разбираме защо са го направили, след като очевидно са се измъкнали с онова, което са търсили. Бяха извадени две тела. Единият явно е татуираният скинхед, когото описахте. Другият, вероятно шофьорът, е Калвин Бауърс. Ще трябва да изчакаме анализа на зъбите, но сигурно е той. В сандък в задната част имаше трети труп. Това ли е, което мисля?
— Не. Не са се измъкнали с онова, което са търсили. Вероятно затова са се запалили заедно с него. Третият труп беше на Маркъс. Размених телата и оставих другото да изгори в гробницата на Атрей. Те бързаха и не го погледнаха отблизо, но предполагам, че са разбрали скоро след като са тръгнали.
Кийн тихо подсвирна.
Сернига я погледна. Не каза нищо, но й се стори, че изглежда смаян. Дебора отмести очи. Не желаеше нито възхищението, нито съжалението му, искаше разпитът да приключи колкото е възможно по-скоро.
— Погребалната маска оцеля ли от пожара? — неочаквано попита тя.
— Да, но не е в такова състояние, че да можете да я покажете в музея. Съжалявам.
— Няма защо. На Маркъс би му харесало да изгори на погребалната клада с маската на Агамемнон на лицето — тъжно се усмихна Дебора.
— Знаете ли, че когато германците са нападнали Гърция, Хитлер е издал изрична заповед Атина да не бъде бомбардирана? Смятал е града за свой духовен дом. Казват, че Втората световна война е модерна по отношение на технологиите, но древна, що се отнася до целите.
— Изтребването на врага — каза Дебора. — Разрушаването на чуждите градове, култури и народи, смятани за по-нисши.
— Величави цели за малка организация като „Атрей“, като се има предвид, че никога не са имали повече от двама членове — рече Сернига. — Предполагам, че това е цената на конспиративността и манията за преследване. Не са могли да завербуват много хора. Въпреки това обаче очевидно са имали един тон пари.