— Справедливост — повтори Калвин, направи крачка към нея и заговори по-настойчиво, — заради онова, което направи снощи с…
— Фюрера? — В предпазливия й тон прозвуча нотка на презрение. — Той най-сетне получи позорното изгаряне, което заслужава. И знаеш ли кое е най-хубавото? Ти сам запали пожара.
— Млъкни. — Бауърс вдигна ножа.
Дебора нарочно го предизвикваше, вероятно за да го изкара от равновесие. Но може би по-скоро заради горчивото си откритие, че Калвин е глупак, на когото прекалено дълго се бяха възхищавали.
— Вие сте кретени! — изсъска тя. — Превъзходство на бялата раса! Това е смешно.
— Млъкни, еврейко! — извика Калвин.
— Не можеш да ме нараниш — заяви тя, стана и изправи рамене, — инфантилен, жалък тъпак, с твоите знамена, лозунги и глупашки фантазии…
Бауърс се нахвърли върху нея ожесточено и първичната част от съзнанието й се активира, тя сви юмруци и го цапардоса в лицето. За да спре атаката й той я притисна като боксьор. Тя го ритна с коляно в слабините, но Калвин очакваше това, и се претърколи настрани, като я бутна назад. Дебора се стовари на леглото. Той се хвърли върху нея и я прикова там, борейки се да обездвижи ръцете й, докато вдигаше камата.
В същия миг някой почука на вратата.
— Госпожице Милър?
Тоня. Очите на Калвин се разшириха. Пръстите му се вкопчиха в гърлото на Дебора. Тя продължи да се съпротивлява и той пусна ножа, за да я удържи.
— Току-що дойдох и не знаех дали сте тук — отново се чу приглушеният глас на Тоня.
Калвин престана да я души и лицето му се разтегли в усмивка.
— Тя все още не знае — прошепна той и за изненада на Дебора извика: — Дай ни няколко минути, Тоня. Завари ни… в неудобно положение.
— Съжалявам, господин Бауърс — почтително и смутено отговори Тоня. — Ще дойда по-късно.
— Добре.
Калвин се заслуша в тишината и после се усмихна зловещо.
— Сега ще изконсумираме връзката си.
— Не мисля така.
Дебора си го помисли, но думите не бяха нейни. Произнесе ги Тоня.
Тя стоеше зад Бауърс. Той се обърна и се претърколи, но Тоня го удари по главата със старата индианска томахавка. Калвин се отпусна и се свлече на пода. Дебора се изправи. Едва си поемаше въздух и се държеше за гърлото.
— За варварско оръжие това нещо е много ефикасно — отбеляза Тоня.
Дебора се втренчи в нея.
— Само не ми казвай, че без да искаш си разсипала парфюма — рече чернокожата жена.
80.
Два месеца по-късно
Благотворителният прием приключваше. Храната, която беше много по-хубава от последния път, беше поднесена и персоналът на „Вкус на елегантност“ започна бързо и усърдно — някои биха казали подозрително усърдно — да почиства. Оставаше само Дебора да вдигне заключителния тост.
Тя се качи на подиума и погледна към музикантите. Те бяха престанали да свирят и в почивката пийваха по нещо. Дебора огледа лицата на гостите и видя Тоня, която стоеше най-отзад и се усмихваше настойчиво, за да й подскаже да направи същото. Някой почука с лъжица по чашата си и във фоайето на музея настъпи тишина.
— Добър вечер, госпожи и господа — започна Дебора и направи пауза, за да утихнат и последните разговори. — Не искам да развалям вечерта с дълга реч, но бих желала да направя няколко съобщения. Първо, от името на музея ви благодаря, че дойдохте и предложихте помощта си след един много труден период. Вашата морална и финансова подкрепа беше безценна за нас през последните няколко седмици и ще осигурим дейността на музея занапред.
Разнесе се ръкопляскане. Дебора се усмихна и кимна.
— Второ, искам да се възползвам от възможността и да ви представя новия член на екипа ни. Тоня Мълигру работи в музея от няколко месеца, но ролята й се смени и вече ще заема поста директор по комуникациите. Това обхваща много неща — ще отговаря за рекламата, връзките с обществеността и всичко останало, което измисля да й възложа. Тоня?
Тълпата се обърна. Тоня се усмихна скромно и вдигна ръка за поздрав. Фактът, че морето от лица беше по-голямо от обикновено и по-разнообразно по отношение цвета на кожата, беше доказателство за работата, която тя вече беше свършила. Въпреки усилията си, дълго време Дебора и Ричард не бяха успели да го постигнат.
— Освен това бих желала да съобщя за две нови изложби — продължи Дебора. — Едната е постоянна, а другата ще гостува в „Хълма на друидите“ през следващите месеци. Постоянната изложба ще е посветена на културата на робите в Джорджия през деветнадесети век — вълнуващо и затрогващо изследване на афроамериканското наследство в региона, включващо документален филм, който ще бъде прожектиран в специално построена зала, и изложби на артефакти, снимки и документи, разказващи обстойно за всичко от пленяването на робите, търговията с тях в Африка и прехвърлянето им с кораби в Америка — до живота в плантациите и нелегалните канали за бягство. Надяваме се да съберем експонати от малки музеи с нисък бюджет и от частни колекции от Савана и други места в щата, както и да представим материали за живота в Атланта преди приемането на Декларацията за освобождаването на робите.