Отново последваха аплодисменти, този път по-продължителни и по-сърдечни.
— Временната изложба ще бъде тук през първите три месеца на идната година и ще ви предостави неповторимата възможност да видите древногръцки антики. Благодарение на господин Димитри Попадреус, директор на Националния археологически музей в Атина, „Хълмът на друидите“ ще бъде първият музей извън Европа, който ще покаже специална пътуваща изложба на микенско злато, бронз и керамика. Както предполагате, изложбата ще бъде изключителна, нещо невиждано в региона, а може би и в страната, и ние сме много доволни, че ще й бъдем домакини.
Присъстващите отново започнаха да ръкопляскат.
Изложбата, разбира се, беше израз на благодарността на Попадреус към добронамереността на Ричард и тактичността на Дебора и беше изумително щедър. Той неочаквано се беше обадил преди три дни. Провлаченият му глас беше отекнал по изпълнената със смущения телефонна линия като глас от някакво древно минало. Интелигентността на жеста предизвика сълзи в очите на Дебора. Дълбоко в душата си тя чувстваше, че Ричард би искал да покаже на населението на Джорджия точно това — културата, вдъхновила Омир и на свой ред него. Вероятно дори беше мислил, че си струва да умреш за това.
— И накрая — добави Дебора, — искам да почетем паметта на човека, без когото нищо от това нямаше да бъде възможно, и който много ни липсва тази вечер…
Гласът й потрепери и стана дрезгав. Тя млъкна, отново отвори уста и успя да се усмихне. Гостите деликатно и търпеливо изчакаха. Дебора обаче не беше в състояние да продължи да говори. Беше подготвила няколко изречения, с които да се опита да обясни какво означаваше Ричард за града и лично за нея. Смяташе да разкаже анекдоти за смелостта му като директор на музея и покровител на изкуството, за чувството му за хумор и неговата безкрайна отдаденост на археологията. Беше стояла до късно предишната вечер, опитвайки се да намери точните думи да изрази обичта си към покойния, но сега думите заседнаха в гърлото й.
— Съжалявам — промълви тя, помъчи се да се успокои, като продължаваше да се усмихва за извинение и сякаш се упрекваше. Накрая отвори уста да каже нещо. В същия миг от очите й потекоха сълзи и внезапно и неудържимо започнаха да се стичат по лицето й.
Въпреки че зрението й се замъгли, Дебора видя Тоня, която мълчаливо вдигна чашата си. Дебора направи същото. Гостите последваха примера им.
— За Ричард.
— Трогателна реч — отбеляза Харви Уебстър. — Мислех, че не си способна на такова нещо.
— Майстор си на изненадващите комплименти, Харви — усмихна се Дебора.
След малко всички щяха да се разотидат. И Дебора щеше да се прибере у дома и да се наспи, а после отново да започне грижите си около музея и опитите си да живее нормално. Трябваше само още пет минути да изтърпи пренебрежителното презрение и сластолюбието на подпухналия дърт козел.
— Можеше да съобщиш още нещо — добави той, — но реших, че е най-добре да ти го кажа на четири очи.
Дебора изтръпна. Управителният съвет щеше да се опита да я отстрани или да намали финансирането, или…
— Казвай — рече тя и отпи от мартинито си, за да се успокои.
— Сдружението на бизнесмените християни се разпуска. Мислим, че времето ни свърши. Но тъй като сме филантропи, ще подарим значителна сума на музея.
— Много щедро от ваша страна — отвърна Дебора с облекчение.
Раздялата със Сдружението и съмнителните му интереси щеше да й предостави неописуемо голяма свобода в музея и да премахне нарастващите подозрения, граничещи с чувство за вина, че приема парите им.
— Това е най-малкото, което можем да направим — усмихна се Уебстър като показа влажния си, лигав език.
— Избрали сте интересен момент. Защо Сдружението се разпуска точно сега?