Печелеше време. Беше странно един шестдесет и пет годишен мъж да излъчва самодоволството на обикновен гимназиален глупак. Самодоволство и заплашителност.
— Само ние двамата — добави Уебстър и се ухили мазно, така че беше невъзможно намеренията му да се изтълкуват погрешно.
Беше се държал по този начин цялата вечер — просто си беше такъв, особено след няколко питиета. Дебора се смяташе за толерантен човек, но търпението й се изчерпваше.
— Друг път, господин Уебстър, през деня, когато е светло, има хора и разполагам с хубав остен.
Тя се усмихна, за да покаже, че се шегува, но той изкриви устни.
— Остроумен език имате, госпожице Милър.
— Благодаря — отвърна Дебора, примирявайки се с факта, че за една вечер няма да го победи, — макар че не езикът ми е остроумен.
Уебстър въздъхна и вдигна белите си като сирене ръце в шеговит знак, че отстъпва.
— Добре — отново се усмихна той. — Ще се прибирам.
— Карайте внимателно — посъветва го тя и леко се отмести встрани, когато Уебстър направи последен опит да я прегърне.
— През седмицата ще дойда да се видя с Ричард, така че… до скоро.
Той излезе заднишком през остъклената врата, като продължаваше да я фиксира, сякаш очакваше, че Дебора ще промени решението си и ще го покани да се върне.
— Лека нощ, господин Уебстър — измънка тя и си рече: „Пиян, развратен, стар плужек“.
Дебора с облекчение излезе навън в мрака, въпреки глождещата мисъл, че изгонването на Уебстър ще й излезе през носа. Той контролираше даренията за музея и беше влиятелна личност в местното бизнес общество, особено сред по-възрастните бели граждани. Сдружението на бизнесмените християни не забраняваше открито членуването на чернокожи, но фактът, че в организацията нямаше такива, при това в град като Атланта, пълен с преуспяващи афроамериканци бизнесмени, красноречиво говореше за негласните му предпочитания. Дебора се беше опитала да балансира между влиянието на сдружението в музея и други подобни организации с по-разнообразен членски състав — въпреки това всеки път, когато изпратеха чек, тя се чувстваше някак неловко. Хрумна й, че би могла да включи и някоя еврейска бизнес групировка, но и тази мисъл я накара да се почувства неудобно — сякаш се канеше да се възползва от произхода си. Всъщност правеше всичко възможно да го изтика встрани от живота си. Защо да рискува да излага и себе си, и музея на антисемитски настроения, след като и без това отдавна беше скъсала с еврейските си корени…
Престани — прошепна вътрешният й глас, разумен и сериозен като на баба й, пронизващо неприятно въплъщение на бръснача на Окам2, който бдително се спотайваше в главата й, готов да пререже защитните й прегради като скалпел на сръчен хирург. — Уебстър вероятно не знае, че си еврейка. Откъде би могъл да знае?
Всъщност тя не се тревожеше за политическите последици от отблъскването на Харви Уебстър. И по принцип рядко се притесняваше за каквито и да било политически последици, които биха я превърнали в бреме за музея, тъй като снизходителният и отстъпчив бащински поглед на Ричард я караше да се чувства „дръзка“. Думата, според нея, принадлежеше към епохата на неговата ранна младост, когато не е бил достатъчно зрял, за да я осмисли. Не, ако Уебстър и Сдружението решаха да оттеглят подкрепата си заради нейната липса на благодарност, щеше да се наложи да дава обяснения, макар че в крайна сметка щеше да изпита огромно облекчение. Бизнесът създаваше странни интимни партньори, какво да се прави…
Дебора провери вратите на музея и обиколи фоайето под скелета на тиранозавър рекс и грозния нос на испанския галеон, който Ричард тържествено беше представил пред публика предишния месец с такъв апломб, сякаш известяваше, че тази година Коледа е дошла по-рано. На корабния нос беше изобразена полугола жена с тяло на дракон, която повече би подхождала като украса на мотоциклет „Харли Дейвидсън“, отколкото на испански галеон, натоварен със съкровища от епохата на Ренесанса — но Ричард я намираше за забавна смесица между история и кич. Дебора намръщено погледна застиналото лице и прелъстителните извивки на жената, сетне люспестата й опашка, чиято сексапилна съблазън напомняше за змията от райската градина. Гърдите й приличаха на нощни лампи от шестнадесети век. Дебора се усмихна накриво.
— Ричард — каза тя, — много те обичам, но имаш скапано чувство за хумор.
2
Най-разпространеното наименование на принципа за простота в науката, на името на Уилям от Окам — учен, живял в края на 13-ти и началото на 14-ти век. — Б.ред.