Инжекторът на стъклени сфери бе монтиран върху външната стена на камерата и стърчеше като пристегната за челото на гол череп двуцевка. От мястото, където стоеше, Гюрдин виждаше ясно манипулаторните ръце на неговия автоматичен оператор, зареждащ магазина с деутериево-тритиеви топки. Съдейки по бързината, с която това ставаше, той пресметна, че инжекторът изстрелва по една топка на всеки две секунди. И въпреки това пламъкът, бликащ от страничния отвор на камерата, изглеждаше постоянен. Детонациите поддържаха забележително непроменливо напрежение.
Вдясно от сиянието на пламъка можеха да се различат очертанията на плазмения процесор, скъсените отпред фунии, изправените контейнери на топлообменниците.
Гюрдин бе останал с впечатлението, че лазерният реактор е крехка и деликатна машина. Изправен сега пред масивната му структура, говореща за груба и трудно овладяема мощ, той си даде сметка, че Итнейн би могъл спокойно да използва своята граната. Може би ударната вълна щеше да отблъсне пламъка за миг, но нищо повече. В най-добрия случай манипулаторната ръка можеше да пострада от случаен шрапнел и да забави инжекторния процес с двайсет или дори сто секунди. Но нито един важен елемент от тази гигантска машина не би могъл да пострада дотолкова, че скритата в нея енергия да излезе навън.
— Какво ще правим сега? — извика той на Итнейн. Палестинецът с мъка откъсна очи от сияещата луна и нейния гейзер.
— Ще чакаме да дойде господарят Хасан. Гюрдин кимна.
— Не гледай дълго в пламъка — посъветва го той.
Илайза 212 и Другия бяха установили връзка с един Изкуствен интелект в края на оптичната линия. Това беше простодушно същество, погълнато от информацията, подавана от огромно количество датчици. Изкуственият интелект беше склонен да обсъжда с тях тази информация, но не и да им я покаже в графичен режим. Докато разговаряше с двамата в реално време, ИИ си мърмореше математични формули.
„Вманиачен“ — така го нарече Илайза.
Другия го определи като „приблизителен“.
— Усещаш ли присъствие на хора около себе си? — попита Другия, след като пое контрол над диалога.
— Табелките на персонала винаги са наоколо — гласеше отговорът. — Почти винаги.
— Каталогизирай табелките.
— Намирам отклонения от зададения образец.
— Забелязваш ли присъствие на други хора освен персонала?
— Не мога да ги регистрирам.
— А регистрираш ли проблеми със системите за безопасност?
— Такива проблеми възникват постоянно. Някои са истински, други — симулирани. Всички са странични към процеса.
— Докладвай за състоянието на основния процес.
— Нула цяло и седем детонации на секунда.
— Анализирай процеса.
— Нула цяло двайсет и два теравата първично натоварване на фуниите.
Илайза искаше да прекъсне разговора и да попита какво означават всички тези числа, но Другия контролираше изцяло достъпа.
— Анализираща програма — нареди той. — Двайсет и повече детонации на милисекунда.
— Теоретически — долетя мигновеният отговор, — това надхвърля капацитета на камерата.
— Анализирай.
— Няма гаранция за целостта на комплекса.
— Прието. Определи местоположението на всички хора — с и без табелки — по отношение радиуса на поражение.
— Проследявам… — През оптичната линия започнаха да постъпват триизмерни координати.
Другия ги сканира внимателно — бяха максимално конкретни.
— Приблизителен е — подметна той самоуверено на Илайза.
— Тук долу! — долетя глас от шахтата под терасата.
— Господарю? — надигна се Итнейн. Той понечи да скочи на крака, но Гюрдин успя да го удържи навреме.
— Не се показвай!
— Този глас го познавам — задърпа се Итнейн с хладен блясък в очите. — Това е Хасан ас-Сабах. Открил ни е.
Арабите около тях вече бяха на крака. Те се разпръснаха между тръбите и скоро един от тях откри стълбата надолу.
— Оттук!
Без да чакат заповед от Итнейн, войниците започнаха да се спускат. Останал последен, Гюрдин се наведе през перилата и надникна долу.
Мъж с мургава кожа, облечен с камуфлажна униформа, се беше подпрял с гръб на стената на камерата, а около него в полукръг бяха подредени още дузина войници, някои с куфия на главите. Дори оттук Гюрдин можеше да различи ясно извитите черни мустаци. Вероятно това бе същият човек, който бе седял в шофьорската кабина на фургона.
Близо до него стоеше жена с руса коса, по която трепкаха отражения от пламъка. Тя вдигна глава и Том позна Санди. Превръзката на шията й беше свалена. Санди също го видя и му се усмихна.