Гюрдин бе последният, който се спусна по стълбата, и последният, който пресече долната площадка н застана пред Хасан.
— Хари Съндей! — възкликна Гюрдин.
Войниците наоколо ахнаха и дори Санди не можа да скрие изненадата си, но Хасан се усмихна.
— Виждам, че популярността ми ме изпреварва — отбеляза той. След това пристъпи напред, допря длан до челото си и я плъзна надолу — от веждите, през устните до сърцето.
Гюрдин го наблюдаваше строго.
— За какво беше всичко това?
— Просто те поздравявам, Тома, по стария обичай.
— Не те познавам — само съм чувал за теб.
— Точно това исках да проверя — какво точно знаеш?
Гюрдин реши, че това е подкана да заговори.
— Ти си „борец за свобода“ — поне така се определяш сам. Други обаче ще те нарекат терорист. Създаваш постоянно напрежение в Палестина, без да се интересуваш от броя на жертвите, до които води. Гордееш се, че зад теб стоят половината араби по света. Обичаш да забиваш пръст в незараснали рани, да насъскваш турци и евреи срещу араби, крайни срещу умерени, шиити срещу сунити — докато хората забравят що е спокойствие. Но истината е, че ненавиждаш установения ред — дори когато е създаден с твоята подкрепа. А сега пренесе революцията и тук, в Съединените щати. Защо?
Хасан поклати глава.
— Значи не си спомняш, така ли?
— Ти подписа договор в Анкара и го наруши още следващата година. Обеща на евреите и християните от Стария град безпрепятствена евакуация — а след това ги изби, когато камионите им приближиха контролния пост при Бет Шемеш. Наричаха те Вятъра на Бога, защото не се подчиняваше на нито един закон. И въпреки това хората те обичаха. Наричаха с твоето име оръжията си и се хвърляха заради теб в битки, които не можеха да спечелят. Защо си тук сега?
Докато Гюрдин говореше, усмивката нито за миг не слезе от лицето на Хасан. Само тя сдържаше войниците, които мърмореха гневно и пристъпваха от крак на крак.
— Защото ти си тук, Тома.
— И какво мислиш, че ще постигнеш? Успя да превземеш част от станцията, но нима вярваш, че ще ти позволят да си идеш? Че ще те пуснат, само защото ще им дадеш дума да не я разрушаваш?
— Вече ми го предложиха — рече все така усмихнато Хасан. — А и нима можех да се сдържа? Такъв сочен плод — и почти без охрана.
— И всичко това, само за да сриташ американците в топките?
— Не само американците — цялата западна цивилизация.
— Че какво толкоз ти е сторил Западът?
— Наистина ли не помниш, Тома?
— Хасан, тази страна гъмжи от хора, които мразят екстремистите. Бегълци от Палестина, Иран, Ирак, Пакистан и Афганистан — всички те са дошли тук, прогонени от ужаса, който пораждат такива като теб. Те са изтощени от кървави борби и постоянни заплахи за отмъщение. Тук нямаш последователи, Хасан.
— Западът говори! — Хасан вдигна ръце и изпляска подигравателно. — Интернационален и космополитен, само защото е завладял и стъпкал всички народи. Поставяте логиката и науката над вярата и покорството, защото сте се самозабравили дотолкова, че искате да предвидите дори мислите на Господ Бог. Придържате се към закони, договори и обещания, защото нямате вяра… Наистина ли не си спомняш?
Гюрдин понечи да отговори, но изведнъж долови в гласа на Хасан молба. Той погледна към Санди, но тя избягваше очите му.
— Какво да си спомням?
— Ти докосна ли камъните?
— Кои камъни?
— Камъните на стареца, които взе от Александра.
— Да, докоснах ги.
— И…?
— И те… издаваха звуци, тонове. Като стъклена хармоника — но може би това с била само в главата ми.
— И това е всичко? Само звуци? — Хасан изглеждаше разочаровай.
— Трябваше ли да има друго?
Хасан погледна към Санди, после към Итнейн.
— Сигурни ли сте, че това е човекът?
— Не може да е друг, господарю! — почти изкрещя Санди. Итнейн кимаше, а по челото му се стичаше пот.
Хасан сбърчи недоволно устни.
— Върви с Хамад — разпореди той на Итнейн. — Намери откъде се командва целият този механизъм. Започни да намаляваш подаваната енергия. Ще преговаряме след това.
— Слушам, господарю! — Хасан се изпъна, събра хората си и се отдалечи.
— Господарю Хасан… — подхвана Санди. Водачът се извърна и впи поглед в нея.
— Може и да сме се провалили… — продължи тя. — Истината е, че се провалихме в опита да доведем този човек до състоянието, в което ти е необходим. Грешката е моя и аз смятам…
— Какво смяташ? — кресна й Хасан.
— Може би, ако още веднъж го оставим да докосне камъните…
— Какво общо имат с това камъните? — попита Гюрдин.