Гюрдин обмисли този въпрос в продължение на две минути — или може би на две години.
— Аз съм този, който пръв го е откраднал — отвърна накрая.
— Спомням си тази история… Значи ти си Локи?
— Не, само отломък от духа, който някога хората кръстили с това име. Моят праотец е имал много названия на много различни езици: Късмет, Пан, Пък, Стария Пик, Кихот, Луцифер, Шейтан, Мо-Куей. Аз съм непредсказуем, неочакван, нежелан, понякога твърде лош и затова — неизменно прокуждан. Но аз винаги се завръщам.
— Какво стана с Локи, след като той-ти открадна Камъка от небесата? — попита Хасан.
— Опитал се да помогне на хората в борбата им с боговете… Накрая хората кой знае защо винаги започват да воюват със своите богове. Все искат да знаят, да разберат, да контролират и да използват това, което е около тях. Все не могат да си намерят място, да оставят света на мира, да го приемат такъв, какъвто е… Камъкът е съзидателна сила. Той дарява на своя притежател способността да управлява пространството, да заменя едно място с друго. Дава също тъй и усещането за посоката, която следва ходът на времето, и така този, който го използва, може да заменя едно разклонение на реката с друго.
— Каква е съдбата на Локи? — попита Хасан, който не изглеждаше особено впечатлен от тези метафизични отклонения.
— С течение на времето се измори да помага на хората и се върна да премери сили с боговете. Успя да настрои един срещу друг двама братя близнаци — Ходер и Балдур — и те се счепкаха в смъртна схватка. И тъй като Ходер бе любимец на Один, старият едноок копелдак накара да приковат Локи към една скала в центъра на света, около която се виеше змията Асгард. Змията плюеше в очите на Локи отрова и това хич не му харесваше.
— И никои ли не опита да му помогне?
— Една от дъщерите на Локи — Хел, богинята на мъртвите, когато не е твърде заета, наглеждаше баща си. Тя държеше леген пред лицето му, за да улавя пръските на отровата. Но от време на време трябваше да изсипва съдържанието на легена…
— И това завинаги?
— Че за боговете има ли други измерения на времето?
— Доста неща си спомняш, Тома Гюрдин.
— Помня, че у теб са парчетата от моя Камък — произнесе навъсено Гюрдин.
— Александра ти ги даде, нали? Докато лежеше завързан…
— Това, което ми показа, е само една десета от истинския му обем. — Гюрдин разпери ръце и танцуващите фрагменти, които тя бе изсипала пред него, се подредиха в сфера с диаметър двайсетина сантиметра. Кръжаха в орбита около точка на ярка енергия и сияеха с отразена светлина. — Къде е останалото?
— Липсват частите, които използвах през всичките тези години, за да те примамвам — отвърна Хасан. — Петънце на дъното на кристална чаша, капка в пръстен или дръжката на меч. Там са.
— Силата на всички тези фрагменти сега ми принадлежи. Но има и други. Шест големи къса…
— Тамплиерите ми ги откраднаха. Беше много отдавна.
— А след това Санди ги взе от стареца, аз пък ги взех от нея, а сега са у теб. Когато се срещнахме за последен път, в електроцентралата, ти ги постави в джоба си. — Гюрдин посочи широките панталони на палестинеца.
— Така направих. Чудя се дали са издържали пътешествието до този възел. — Хасан пъхна ръка в задния си джоб и извади плоска кутийка. — Аха! Всичко е наред!
— Сега ще ми ги дадеш.
— И да ти позволя да завършиш розетката на силата, която се опитваш да съградиш? — Хасан посочи с кутийката танцуващите парченца. — За глупак ли ме мислиш?
— Хасан, ти не можеш да ги използваш. Не можеш да ги разрушиш, нито да ги разпилееш толкова надалеч, че да изгубя достъп до силата, която крият. Единственият ти изход е да ми ги върнеш.
За първи път от началото на разговора Хасан изглеждаше разколебан. Той се загледа в кутийката.
Гюрдин посегна към нея, но този път не с ръка, а със силата, която бликаше от средината на неговото същество.
Хасан предусети веднага атаката и притисна кутията към пъпа си, в защитното поле на неговата аура.
— Хасан, тежестта им ще те изтощи. Не може да започнеш битка, когато си раздвоен.
— А ти не можеш да се преместиш от мястото си, докато ги поддържаш да се въртят — отвърна палестинецът.
— Хасан, ти си само човек. Живял си дълго, признавам, и си събрал много мъдрост, но не можеш да се сравняваш с мен.
— Глупако, веднъж вече ти надвих!
— Защото тогава успя да обърнеш моята собствена сила срещу мен. Ти нямаш своя сила.
— Забравил си Сълзите на Ариман. — Хасан извади шишенце от матово стъкло, също от задния си джоб.