Вляво от него един дълъг нормандски меч, прав като геометрична линия, се издигаше и стоварваше върху главите на сарацините. Той разцепи нечия глава и в отговор се вдигна страшна олелия.
Още един меч описа дъга и се стовари върху раменете на мюсюлманите.
Със сподавен рев и зейнали уста, сякаш да уловят дъждовните капки, християнските рицари се люшнаха напред, размахвайки около себе си оръжията. Изненадана от тази внезапна контраатака, предната линия на сарацините взе да отстъпва и се сблъска с войниците отзад. Първите падаха, косени от ударите на рицарите, и притискаха телата на своите другари от втората линия, като им пречеха да се защитават. Сега вече французите започнаха да улавят ритъма, сечейки ту наляво, ту надясно, като същевременно пристъпваха равномерно напред. Християнската редица се разгръщаше, осигурявайки място за нови подкрепления от задните редове. Охладени от дъжда и окуражавани от другарите си, френските рицари започнаха да се спускат надолу по склона. И сарацините побягнаха.
— След тях, хора! Избивай до крак! — крещеше Жерар. Скоро само той остана на празното място пред червената шатра. Войниците му бяха преместили битката надалеч. Той извади настървено своя меч и ги последва.
Облегнат на малкото столче пред пианото в бара на хотел „Гесу рекс“, Том Гюрдин свиреше любимия си джаз.
Залязващото слънце обагри върховете на планините в златисто-розово. От минаретата на Саладинската джамия ечеше усиленият от високоговорители глас на мюезина. Гюрдин едва долавяше ритъма на вечерния призив през двойно-изолираните прозорци на хотела. Не му пречеше да свири.
Влезе Ахмед, поръча си чаша ръжено с джинджифил и приседна зад масата до пианото на Гюрдин. Скоро младият арабин клатеше глава в такт с ритъма на музиката. На всеки десет такта той повдигаше чашата и гаврътваше юнашка глътка от питието.
Гюрдин изкара пиесата докрай, пусна капака на пианото и се обърна към Ахмед, докато последните тонове още отекваха в просторната зала.
— Какво става, ефенди? Уреди ли сделката?
— Даже взех парите.
— Двоен лизинг и капацитет от четирийсет милиона барела?
— Точно както го предсказа. Длъжник съм ти, Том. „Коен & Сафуд“, чийто младши сътрудник бе Ахмед, търгуваше с повече суров петрол в Левантия, отколкото „Роял дътч шел“. Том Гюрдин не беше пряк участник в сделката, за която говореха, просто бе подхвърлил няколко имена и бе подшушнал комуто трябва и каквото трябва.
Гюрдин се усмихна, вдигна отново капака и изсвири няколко победни тона.
— Как искаш дяла си, Том?
— Нека е в чипове.
Ахмед изглеждаше изненадан.
— Искаш да кажеш, долу в казиното?
Том Гюрдин се засмя.
— Чакай да ти кажа… Пиер Бутел разкрива ново крило на фабриката си за компютърни компоненти в Хайфа. Говори се, че си търсел съдружници.
Ахмед подсвирна.
— Току-виж съм се превърнал в честен капиталист.
— Роботи от целия свят, съединявайте се…
— Или нещо от тоя род.
Той се извърна към пианото и засвири тиха, успокояваща мелодия.
— Някой ден ще се откажа да свиря за пари, да знаеш.
— Не го прави, Том! — възрази Ахмед. — Няма по-добър от теб в тоя пропаднал град. Пък и ако се откажеш, как ще си печеля мангизите?
— Ще идеш на село. Старият Самюел търси управител за своя кибуц.
— Фермерството е за интелектуалците. Предпочитам да търгувам с петрол.
— Тогава научи се да свириш на пиано.
— Ръчичките ми не ги бива за това. Не са като твоите, Том.
Гюрдин се засмя отново и погледна през прозореца. И друг път бе споменавал, че ще се отказва от пианото, но най-вероятно щеше да свири поне още 900 години. Градът си го заслужаваше.
— Не го сваляй!
— Но легенът е пълен!
— Недей — оххх!
Александра изсипа съдържанието на каменния под, където течността зацвърча и се разля. Искаше да се справи бързо, но и се страхуваше да не си изгори пръстите. Ако чакаше прекалено дълго, легенът се препълваше и се изсипваше в скута й. Отровата бързо прояждаше кожата, както знаеше от горчив опит.
Хасан изкрещя и увисна на оковите, докато тя най-сетне постави отново съдината пред лицето му.
Едва тогава отровата на змията секна. Тя затвори яките си челюсти и прибра страховитите си зъби в леговищата им. Едно грамадно кехлибарено око се извъртя към нея и сякаш и намигна. Ако люспестата кожа около устата можеше да помръдва, Александра би се заклела, че змията се усмихва. Или дори се хили доволно.
Александра не смееше да свали легена дори за миг, въпреки че й тежеше — змията беше ужасно бърза.
Тъкмо когато ръцете й започнаха да отмаляват и легенът увисна надолу под тежестта си, откривайки израненото лице на Хасан, змията отвори рязко уста и от зъбите й бликна отровна струйка.