Илайза: Том, не смяташ ли, че причината може да е в твоята професия? Ти си популярна личност. Свириш на пиано в заведение и хората идват да те гледат. Може да са те познали, а после, когато си ги погледнал, да са отместили очи от неудобство. Така постъпват възпитаните хора.
Гюрдин: Понякога не само ме гледат… Веднъж например както пресичах улицата, ми се изпречи непознат мъж. Не вървеше по пешеходната пътека, тичаше косо, сякаш отиваше към паркирала кола. Дори ме избута, а миг по-късно край мен профуча камион — точно през мястото, където трябваше да бъда.
Илайза: И кой беше този човек?
Гюрдин: Не зная — непознат.
Илайза: Но винаги ли е един и същ?
Гюрдин: Не е същият човек, по-скоро същият тип. По-нисък от мен, плещест. Не е дебел, но има тяло на руски тежкоатлет, с широки рамене и яки мускули. Върви така, като че е яздил кон хиляди километри. Винаги носи дълъг шлифер и шапка, дори когато е топло.
Илайза: И колко често си го виждал?
Гюрдин: Два или три пъти, не помня точно.
Илайза: И все се случва на улицата, така ли?
Гюрдин: Не. Друг път стана на тротоара до един строеж. Спря ме и ми поиска дребни монети за телефон, а в този момент от крана се откачи някакъв товар и се сгромоляса зад него. А веднъж във фоайето на един хотел се спънах в куфара му и пропуснах асансьора, който малко след това заседна между етажите. Наблюдател, който ме пази.
Илайза: Нещата, които прави, са за твое добро, така ли? Пази те от опасности?
Гюрдин: До скоро беше така. Но напоследък се появиха и други непознати. Само че тези се опитват да ме избутат на улицата, където да бъда сгазен, или стрелят по къщата, в която живея…(Шепне) Всъщност, като се замисля, май и едните, и другите се появиха по едно и също време.
Илайза: Том, едва те чувам. Да не искаш да кажеш, че тези хора се опитват да те заместят?
Гюрдин: Ами да. Опитват се да заемат мястото ми.
Илайза: Нещо не мога да разбера. Може би искаш да кажеш, че съществуват няколко различни личности, които си делят твоето тяло?
Гюрдин: Не, нищо подобно. (Прозявка.) Виж, трябва да вървя. Четири сутринта е, а до три свирих в бара. Имаш много приятен глас за компютър. Може пак да ти позвъня.
Илайза: Том! Не затваряй! Моля те. Трябва да ми кажеш…
Гюрдин: Сигурно, но едва се държа на краката си. Ще взема да заспя в телефонната кабина. Запомних ти номера.
Илайза: Том! Том!
Щрак!
Том Гюрдин дръпна резето и отвори вратата. В кабината нахлу мирисът на Атлантическия океан — влага, сол, изсъхнали водорасли и черна кал при отлив, примесени с миризмата на изгорял бензин и катран. Той бързо разсея застоялия въздух в кабината.
Том вдигна замислено ръка и изписа един музикален пасаж върху запотеното стъкло. Започна с осминка от до, сетне тримола до сол и две фиоритури. След това изтри всичко със стакато движение на дланта.
Беше прекалено изморен, за да мисли. Обърна се и тръгна по тротоара. Паважът беше мокър — токовете на обувките му шляпаха в плитките локви, оставяйки мънички мехурчета след него.
В този град, дори по това време и в този район, където живееха само шест милиона души, шумът никога не замираше напълно. Бумтеше минаващото под земята метро, бръмчаха кръжащите отгоре полицейски коли, прещракваха уличните светофари, следващи предварително зададената програма. Тези приглушени звуци се смесваха с други, съвсем случайни — отваряне на прозорец, мяукане на разтопен котарак, кюфкане на някое старо такси две преки по-надолу.
Случайни звуци. Случайни сенки.
Том Гюрдин напрягаше слух да долови в шума някаква подреденост — или липса на такава. Докато се спускаше по Главната към Манхасет, дочу зад гърба си стъпки, които го следваха. Със сигурност не беше ехото на собствените му крачки, отекващо между стените на сградите. Нито някой, който се прибираше у дома. Стъпките определено го преследваха, сливаха се с неговия ритъм, забавяха, когато той забавяше.
Спря на едно тъмно място, обърна се рязко и огледа улицата. Нищо не помръдваше. Нищо не спря да се движи.
Гюрдин подуши въздуха, използвайки сетива, надхвърлящи нормалното обоняние. Изпрати частица от съзнанието си назад по улицата да дебне за спотаена опасност, за лоши помисли, за стоманени игли, скрити в мъглата на нечие привидно отсъствие.
Но не откри нищо.