Сура 2
Духове от пясък
След като животът отлита, все едно как ще е — сладко или горчиво!
След като бокалът се напълни, все едно — Нишапур или Балх!
Пий вино, че след мен и след теб много месеци
от новолуние в пълнолуние и обратно ще преминават!
Старецът стисна с железни щипци въглена от втвърден корен на бодил и го допря до парчето затоплена смола в купичката. От смолата се вдигна тъпичка струйка дим. Той всмукна рязко от мундщука на наргилето и почувства силно подсладената миризма на размесеното с вода вино, с което беше пълна съдинката.
Стените на стаята се втурнаха насреща като внезапен водопад, но без да го докосват. Беше се отпуснал като мекотело върху възглавниците, а болките и бодежите в костите и ставите изчезнаха малко след първото всмукване. Устата му се изкриви в блажена усмивка и клепачите му се склопиха.
Златисти хурии с нежни тела, облечени в дим, докоснаха с хладни меки пръсти челото. Милувките им се спуснаха към брадата му. Други пръсти, също така игриви, галеха ръцете и краката, ласкаеха отпуснатите коремни мускули.
Някъде ромолеше поточе, струите му бъбреха със звънливи гласове в ухото на шейх Синан. Гласовете му шепнеха за плодове, едри като стиснатия му пестник и зрели като гърди на девица. Вятърът шумолеше из широките листа, а с кадифен като от протъркващи се женски бедра звук. Соковете на тези плодове…
Хладен полъх премина по запотеното му чело. Някъде наблизо един от килимите, скриващи прохода, беше отместен встрани. Нечий ръце се вкопчиха в ризата на гърдите му и го задърпаха болезнено.
— Събуди се, старче!
Шейх Рашид ад-Дин Синан отвори очи.
Младокът Хасан беше втренчил сурови черни очи в неговите. Той бе най-младият от хашишиюните. Току-що посветен, той вече се държеше с типичната за тях самоувереност и говореше заповеднически дори на Синан, Магистъра на Ордена. Сякаш черпеше власт от името си, Хасан — също като Хасан ас-Сабах, покойния основател на Ордена на убийците.
— Какво искаш? — сгърчи се Синан.
— Искам да се събудиш, старче. Искам да отрезнееш.
— Защо? Какво се е случило?
— Неверниците са при портите.
— Още християни? Само за това ли ме събуди?
— Тези изглеждат твърдо решени да останат. Готвят се за обсада.
— Казаха ли какво ще искат този път?
— Както винаги — да излезем и да се бием. — Тогава защо ме безпокоиш?
— С тях има тамплиери.
— Аха. Да не би да ги води брат Жерар?
— Не… поне доколкото видях.
— Значи си отърчал при мен направо от стената, веднага щом си ги зърнал.
— Така е. — За миг младежът изглеждате засрамен.
Шейх Синан продължи с укрепнал глас:
— Иди и разгледай знамената пред палатките и чак тогава ела да ме повикаш от Тайната градина.
— Да, господарю Сипан. — Младият Хасан склони леко глава и се оттегли.
Бертран дю Шамбор се измъчваше от подозрението, че е бил изигран.
Стоеше пред шатрата си на третата сутрин от началото на обсадата на Аламут. Зад него червеникавите лъчи на сутрешното слънце обагриха върховете на планината и озариха купола на минарето над крепостните стени. Тази светлина придаваше на камъните сивкаво-бежовия цвят на есенните листа в Орлеан по това време на годината. Само внимателен поглед бе в състояние да забележи мястото, където свършваха планинските канари и започваха зидовете на твърдината. Заедно с каменистото възвишение общата височина на стените надхвърляше двеста стъпки. Бертран не разполагаше нито със стълби, нито с въжета и куки. Нямаше строителен материал за подвижна кула, с която да щурмува назъбения й край. А дори и да имаше всичко това, хората му нямаше да издържат под неспирния дъжд от стрели и камъни.
Наоколо палатките на неговите войници все още тънеха в мрак, заради сянката, която хвърляше към тясната клисура билото на планината. През клисурата минаваше единственият път за крепостта — или поне единственият, който бяха му показали — и един планински ручей. Бертран не знаеше дали защитниците черпят прясна вода само от този ручей или зад стените има и кладенци. Тъкмо на тесния и обграден с отвесни скали бряг между ручея и пътя хората му бяха построили военния лагер.
Бертран изгуби почти цял ден, докато убеди хората си, че трябва да пият и ползват вода нагоре по течението, а да пикаят и изливат помия надолу по течението. Някои от тях така и не можаха да схванат разликата.