Списъкът с нещата, които Бертран трябваше да свърши всеки ден, далеч надхвърляше възможностите му.
Не можеше да построи дори малки обсадни машини. Не само защото нямаше място за маневри из тясната клисура. В тези земи, където християнските наемници и конете бяха скъпи, дървените трупи струваха двойно повече. А с 1200 динара…
Не можеше да щурмува крепостта челно. Пътят към цитаделата описваше завой на север — тоест надясно от мястото, където беше сега, след това извиваше обратно на юг, после пак на север, отново на юг… На всеки завой ги очакваха сарацини. Дебнеха от горната страна на пътя и бяха изсекли всички храсталаци под себе си. На няколко места бяха издигнали барикади от камъни. В проходите между тях едва се промушваха двама конници, а отгоре ги дебнеха опитни стрелци, способни да умерят право в окото от сто стъпки разстояние. Противникът беше добре подготвен и разполагаше с припаси и вода. За тях всичко беше като игра — от прохода Бертран ги виждаше да се обзалагат кой ще уцели най-точно.
Не можеше да изкатери пресечения терен между отделните извивки на пътя. След повече от сто години постоянни войни и обсади и тук сарацините се бяха погрижили предостатъчно скалите да станат още по-стръмни и толкова труднодостъпни, че дори алпийски пастир би се поколебал, преди да поеме нагоре. Рицарите на Бертран въртяха добре мечове от седлата на конете, но не умееха да пълзят по отвесни скали, нито да катерят стени. Никога нямаше да склонят да се препашат с въжета и да запъплят стъпка по стъпка нагоре под вражеския обстрел. Бертран предварително знаеше резултата от подобен опит — от всеки десет, поели нагоре, само двамина щяха да стигнат вратите на крепостта. И бойците му го знаеха.
Не можеше да организира и свястна обсада, тъй като не беше в състояние да контролира всички пътища до крепостта. Нямаше никаква представа дали противникът му гладува или му се присмива зад високите стени.
Така и не успя да открие друг път към Аламут. Може би имаше някоя козя пътека, по която хората му да проникнат вътре, но никой от местните не би му я посочил. Сарацините бяха продажници — за шепа злато щяха да му кажат каквото поиска, а сетне да го отведат право в някоя среднощна засада.
Не знаеше и най-важното — какво е настроението в крепостта. Подозираше обаче, че нито шейх Синан, нито неговите хашишиюни са особено притеснени от появата на християнски воини в долината.
Ето защо на третата сутрин от началото на обсадата Бертран дю Шамбор се прибра в палатката си, преди слънцето да започне да напича, и се зае да брои парите и да обмисля шансовете си за успех оттук нататък. Засега хората му бяха доволни, за тях и за конете имаше храна, разполагаха и с достатъчно оръжие. Но щом динарите му свършеха, всички до един щяха да си тръгнат.
И какво щеше да прави тогава?
Първата жертва издъхна в полунощ. Точният час на смъртта беше обект на спор между Бертран и неговия полеви лекар. Лечителят посочи черните петна около раните по шията на Торвалд дьо Арфльор, вкочанените му крайници и тъмновиолетовите петна по гърба и седалищните му части.
Бертран на свой ред отбеляза, че в предполагаемия час малко след полунощ, когато целият лагер е потънал в сън наоколо е имало достатъчно постове, които да чуят шума от боричкането. Сир Торвалд не беше човек, когото да надвиеш лесно и безшумно. Его защо Бертран твърдеше, че покойното деяние е било извършено по-рано, когато останалите все още са се забавлявали с игри на зарове и са се наливали с вино.
— О, не мисля така, милорд — възрази лекарят. — Забележете как са били нанасяни ударите. Обърнете внимание на кръвонасяданията около раната. Ножът е проникнал вертикално, за да премине между сухожилията и кръвоносните съдове на врата. След това, вече в непосредствена близост до гръбначния стълб, е бил извъртян, за да се промуши между прешлените.
— Какво искаш да кажеш с това, човече? — изръмжа Бертран.
— Че не е било извършено с нормандски нож, който е по-скоро желязна пръчка с острие накрая. Този нож е бил остър като бръснач, а човекът, който го е държал, е такъв майстор, че би извадил и мехура ви, преди да успеете да почувствате болка.
— Е, и?
— Сир Бертран, вие сте човек на оръжието. Знаете как да съборите някой от коня и да го обезглавите, макар да е скрит под броня и шлем. Убиецът, сторил това, е познавал също толкова добре мускулите, костите и кухините на човешкото тяло, колкото ги зная аз, например. Знаел е как да удари с кинжал — много остър кинжал — някой спящ и то така, че да го убие, без да го събуди.
— А как е влязъл в шатрата?
— Прокраднал се е в сенките. Гледал си е в краката да не се спъне в някой сандък. Тези хора умеят да се придвижват съвършено безшумно.