— Измислици — изпръхтя презрително Бертран. — Никакви сарацини не са идвали тази нощ в лагера. Убиецът е вътрешен човек. Може да е имал стари сметки за уреждане със сир Торвалд.
— Вие най-добре познавате хората си.
— Разбира се, че ги познавам. И ако престанете да разпространявате тези зловредни слухове, скоро ще приключим успешно обсадата.
— Разбира се, милорд — поклони лекарят се. — Не се съмнявам, че във военното дело имате по-голям опит от мен.
Лечителят си тръгна, а Бертран дю Шамбор нареди на оръженосците да изкопаят гроб.
Хасан ас-Сабах лазеше върху камъните, като опипваше разклатените и ги преместваше в меката почва, където ги затискаше с крака. Пръстите на краката му бяха изкривени и издължени, а когато свиваше крак, сухожилията на месестите му стъпала изпъкваха. Кожата около грапавите нокти бе суха и се бе отдръпнала назад, образувайки бели полукръгове.
Тези пръсти бяха на сто двадесет и девет години. За това време бяха изминали — обути или боси — повече, отколкото краката на най-старата камила по Пътя на подправките. Ала въпреки това краката му бяха като на млад и силен мъж — със силни сводове, добре очертани мускули и прави яки кости.
Лицето му също бе младежко, с гъсти мустаци и с блестящи хлътнали очи, около които нямаше никакви бръчици. Косата му беше гъста, черна и къдрава като на малко пастирче.
Мускулите на ръцете му изпъкнаха, когато се пресегна и се подпря на един издатък от скалната стена, точно над буйния планински поток, водещ в лагера на християните.
Беше седмата нощ от обсадата на Аламут. Макар шейх Синан да му бе наредил да шпионира нашествениците, Хасан за известно време бе оставил тази задача на другите хашишиюни. Едва днес, когато имаше причина да го направи лично, той пое насам.
Даваше си сметка, още преди да напусне Орловото гнездо, че е твърде рано да разчитат на силата на страха. Затворени в тясната долина, изправени пред непреодолима преграда, християнските рицари скоро щяха да започнат да губят търпение. Това, което не можеха да постигнат сенките и звездите, щяха да свършат горещината, жаждата, солената пот и отчаяното желание за действие и победа на всяка цена. Само три седмици в клисурата, и неверниците щяха да се изядат помежду си.
Но Хасан, тайният водач на хашишиюните от близо век, трябваше да помисли и за репутацията си. Никой не би се учудил, че неколцина християнски воини са се побъркали от жегата и бездействието. Но виж, ако към това се прибавят слуховете за страховити сенки, неуловими като нощния катър, за жилещи скорпиони и за духове — това вече беше материал, подходящ за нова легенда.
В коя шатра да надникне този път? Дали християнският военачалник е запазил за себе си най-голямата? Така би постъпил водачът на сарацините. А може би е избрал някоя по-малка, отстъпвайки разкоша на хората си? Нищо чудно, ако се имат предвид странните им идеи за братство, за споделяне на несгоди и удобства по време на тези „кръстоносни походи“.
Хасан ас-Сабах избра най-малката шатра, стисна дръжката на кинжала и повдигна края на покривалото.
Блъсна го киселата миризма на отдавна немити мъжки тела. Той извърна глава встрани и се постара да не вдишва дълбоко. Долавяше и най-малките шумове от вътрешността на шатрата.
Хъркане, но в два ритъма, като две различни колела, трополящи по пътя. Със сигурност бяха християни. Дали не са военачалникът и неговият оръженосец?
Хасан повдигна още малко покривалото и пъхна глава под него. Плъзна се по пясъка и потъна в топлата и влажна тъмнина.
Очите му бързо привикнаха към мрака. Почти веднага различни две тъмни тела, осветени от прецеждащата се през платнената стена нощна светлина. Единият от мъжете спеше на ниско легло, а другият се бе изтегнал в краката му. Господар и слуга, точно по обичая на нормандците.
Един хашишиюн не би отнел живота и на двамата — не и на този етап от обсадата. Да всяваш ужас бе по-важно, отколкото да намаляваш силата на врага. По-страшно е да се събудиш до мъртвия си другар и да си зададеш неизбежния въпрос: „Защо него? Защо не мен?“
Но кого да избере, за да предизвика по-голям ужас?
Мъртъв военачалник и заекващ слуга, който твърди, че е невинен пред мрачните лица на заместниците… ето още една интересна възможност да всеят раздори в християнската армия.
Но пък един примрял от страх рицар, открил слугата си с прерязано гърло току до леглото… Какъв по-добър начин да породиш объркване и страх сред тези нечестивци, дръзнали да обсаждат Орловото гнездо?
Хасан се приведе към вярното куче, заспало в краката на господаря си. Слугата похъркваше, отметнал глава назад и отворил широко уста. Хашишиюнът се заслуша в ритъма на похъркването. Както е с удрящите се в брега вълни, и тук седмото хъркане бе по-силно от останалите. Звукът от него сякаш разтърси платнените стени, а главата на мъжа потрепери. Хасан премери с пръст разстоянието под ушната мида и постави върха на кинжала така, че веднага щом притисне, острието да попадне между прешлените. Върхът се местеше едва забележимо с всяко вдишване. Той застина съвършено неподвижно, очаквайки следващото седмо изхъркване. В мига, когато звукът достигна своето кресчендо и започна да утихна, острието проби кожата и заседна между два от прешлените. Веднага щом прекъсна гръбначния стълб, хъркането замря.