— Да те спаси ли?
— Дари ми живот! Не ме оставяй да умра! — пелтечеше Бертран, без да съзнава какво говори.
— Само Аллах дарява живот, невернико. И единствено Ариман може да го продължи отвъд отреденото време. Но това едва ли ти е известно.
— Ще сторя, каквото поискаш! Ще ида, където ме пратиш! Ще служа комуто посочиш!…
— Не искам нищо от теб — отвърна Хасан и все така усмихнат заби ножа право в лявото око на Бертран, а с лявата ръка обгърна тила на рицаря, за да задържи главата му в правилното положение. Сфинктерите на французина се отпуснаха и въздухът в шатрата се изпълни с неприятна миризма. Когато конвулсиите утихнаха, убиецът положи тялото на рицаря до това на неговия другар по оръжие. Старият тамплиер, отбеляза с горчивина Хасан, бе умрял с далеч по-голямо достойнство от своя доскорошен началник — без молби и обещания.
Този път Хасан се наведе и изтри острието на кинжала и дрехите на рицаря, защото делото му не целеше да всява ужас, а само да премахне. На светлината на кандилото той улови някакво движение. Нечия ръка повдигаше бавно ъгълчето на покривалото.
— Влез, приятелю — промълви Хасан.
Платното се вдигна. Зад него чифт черни очи заблестяха на светлината.
— Защо ме наричаш „приятелю“? — попита несигурен старчески глас.
Беше убиецът, на когото тази вечер бе дошъл редът да остане в Аламут и да се възползва от удоволствията на Тайната градина. А вместо това бе прехвърлил стените, воден от жаждата за кръв.
— Не си ли ти Али ал-Фатах, камиларчето, което някога разказваше шеги на Хасан?
— Неведнъж съм ставал на глупак заради голямата си уста, но тогава исках само да отвлека умиращия старец от болките. Бях само едно дръзко хлапе, а от дима ми се въртеше главата.
— Но пък шегите си ги биваше, Али.
— Няма смъртен, който да ги помни, господарю.
— Но аз съм още жив.
— Не, господарю. Не може да си жив, защото те погребахме в пясъците на половин ден езда от тук. Аз самият увих платното около краката ти.
— Крака на просяк. На бездомник.
— Твоите крака, господарю Хасан. Познавах ги добре — неведнъж си ме ритал с тях.
— Само за да изостря ума ти, Али.
— Не си ме ритал в главата, господарю.
— Зная. Задникът ти беше по-мек.
— Вече не е — засмя се старецът.
— Значи си спомни, Али?
Старецът се втренчи в здрача на шатрата и огледа стройната мускулеста фигура, надвесена над двата трупа.
— Не, господарю. Нищо не помня, дори тази нощ. Господарю, трябва да ме разбереш, това не е проява на неуважение. Ако помня, значи мога и да проговоря. А като проговоря, ще кажат, че умът ми се е размекнал от годините. Нищо хубаво няма да излезе от това.
— Мъдро казано, приятелю.
— Не умирай, Хасан. И не ми казвай как си живял. — Ръката отпусна покривалото и старецът изчезна безшумно.
На следващия ден, малко преди зазоряване, конен отряд на сарацинската кавалерия под командването на младия стотник Ахмед ибн Али патрулираше по пътя за Тирзах. Появиха от изток. Когато първите лъчи на слънцето озариха хълмовете зад тях, Ахмед съгледа странно зрелище.
Светлината се прецеждаше през една дълбока цепнатина в планината, която се намираше на север от пътя и отдясно на Ахмед. Още щом лъчите на слънцето обагриха този отвор в скалата, той се изпълни с крещящи безумци. Едни на коне, други пешаци, те бликаха от недрата на планината. Всички бяха християни с бели наметала, украсени с червени кръстове. Някои бяха въоръжени, други без шлемове и ризници, а двамина дори тичаха съвсем голи, притиснали наметките си към слабините.
По заповед на Ахмед конниците му оголиха саби и препуснаха нататък, за да пресекат пътя на безумците и да ги обкръжат. Християните не оказаха никаква съпротива, вместо това пешаците коленичиха в пясъка, а конниците се наведоха на седлата.
Ахмед им нареди с жестове да се подредят в две колони и ги подкара обратно по пътя към Балатах, където бяха вдигнали временен лагер.
— Господарю!
Саладин не откъсна поглед от изправения на задните си крака млад жребец.
Дресьорът му, шестнайсетгодишно момче, което с времето вероятно щеше да стане главен коняр, едва докосваше хълбоците на животното с босите си пети. Ала въпреки това Саладин забеляза, че жребецът го слуша и зорко следи и най-малките му движения. Дали момчето го е шибало с камшик, за да прикове вниманието му? Или конят му се подчиняваше от обич?
Това бе най-важният въпрос, когато ставаше дума за обучението на едно животно. Но тъкмо него Саладин не можеше да го зададе открито. Момчето знаеше какъв отговор да даде, независимо каква бе истината. Налагаше се да я открие сам.