— Господарю!
Саладин реши да остави въпроса за коня и неговия треньор и вдигна очи към вестоносеца.
— Какво?
— Ахмед ибн Али е довел пленници от Тирзах.
— Пленници? Къде е имало битка?
— Не е имало битка, господарю. Обкръжили са ги на пътя.
— Интересно. Пехотен отряд? Да не са се заблудили в планината?
— Бягали като бесни кучета.
— От Ахмед?
— От обсадата на Аламут — така казали.
— От Аламут? Дори франките не са толкоз глупави, че да обсаждат това място. Хашишиюните ли са ги преследвали?
— Не, господарю, наоколо нямало никого. Изглежда са наемници.
Саладин въздъхна:
— След два часа ми ги доведете.
В уречения час франките и техните слуги се проснаха по лице на твърдата земя между палатките. Заради непоносимата жега бяха смъкнали металните си ризници и плътните наметала. Саладин бе забранил да им дават вода, докато реши дали да ги приеме като гости или като пленници.
Изправен пред шатрата си, сарацинският военачалник оглеждаше двайсетината мъже пред него, приведени под остриетата на копията на най-яките му воини.
— Има ли между вас рицари тамплиери? — попита той на разбираем френски, макар и с лошо произношение.
Налягалите мъже го изгледаха с присвити заради яркото слънце очи. Поне осмина от тях, ако се съдеше по облеклото и стойката, бяха истински нормандци. От тях шестима бяха застанали от едната страна и се оглеждаха внимателно. Тези бяха опасните, те преценяваха противника и чакаха първа възможност, за да потърсят свободата. Саладин вече знаеше отговора на своя въпрос.
— Да се изправят онези от вас, които могат да се надяват на откуп за живота си. Готов съм да приема разумна отплата в замяна на вашата свобода.
Шестимата тамплиери се изправиха незабавно, сигурни, че Орденът е готов да плати, за да ги върне в редиците на братството. Още трима франки се надигнаха, но не изглеждаха така уверени.
— А вие останалите — посочи Саладин, — ще бъдете продадени в позорно робство и с много труд може някой ден да изкупите свободата си. Но не и членовете на Ордена. Заради разгрома при Монтисар съм се заклел да отмъщавам на тези фанатизирани разбойници. Затова вас… — посочи той шестимата тамплиери — осъждам на смърт!
Саладин ги наблюдаваше внимателно. Забеляза стиснати юмруци и присвити, готови за скок колене. „Хайде, направете го — подкани ги той мислено. — Копиеносците ми имат нужда от малко упражнения.“
По никой от тях не помръдна.
— Лош късмет, Анри — произнесе високо един от тях.
— Каква е модата на тукашните екзекуции? — отвърна вторият, също толкова силно. — Въже или брадва?
— Връзват те в торба с майката на някой от тия и разгонено куче. Въпросът е кой кого първи ще изчука.
Саладин, който единствен от присъстващите беше в състояние да разбере и оцени самообладанието на тези хора, сдържа гнева си и ги огледа студено:
— Тукашната мода — заяви той на френски, — е стъпкване от копита на див жребец. Но за вас, почетни гости, ще използваме по-бавния метод — с магарета.
Каквато и реакция да беше очаквал, Саладин остана разочарован. Тамплиерите избухнаха в смях, в който не се долавяше и следа от безумие.
Файл 02
Валс за пиано
Да опетни страха си или новия брокат,
молитвите си да забрави
или да пропусне маскарад;
или на бала да изгуби
я своята душа, я накит с диамант.
Тишината от другата страна на вратата накара Том Гюрдин да притихне. Това не беше познатата тишина на неговия празен апартамент, нарушавана единствено от бръмченето на хладилника, къркоренето на водата в тръбите и равномерното цъкане на часовника. Беше по-скоро напрегнатата тишина на спотаено, но готово за действие тяло. Усещаше го дори през подсилената външна врата.
Гюрдин стоеше с ключ в ръка, готов да го пъхне в бравата. Вместо това дръпна Санди назад в коридора, като обмисляше трескаво всички възможности: да си тръгне, да я отведе някъде другаде, да се престори, че е сбъркал вратата. От това нямаше да спечели нищо. Санди беше замръзнала до стената и го гледаше с ококорени от почуда очи.
Апартаментът принадлежеше на негова позната. Беше му го преотстъпила за три месеца, докато двамата с приятеля й обикаляха гръцките острови. Вместо наем, Гюрдин се бе съгласил да полива цветята, да храни с шест различни вида храна рибките в аквариума и редовно да почиства електронната пощенска кутия. Сградата беше удобно разположена само на няколко минути пеша от Харбър Рууст, където Том си бе намерил временна работа в един нощен клуб, където свиреше по прилично време пред хора, които не бяха безделници или пияници. Освен това заведението се намираше достатъчно далече от „54-ти“, за да го открие някой.