— Ще ти платя добре. Сто… не, хиляда долара. Плещите му, напрегнати както беше понечил да вдигне пръта, при тези й думи се отпуснаха.
— Това са доста пари.
— Трябва да е съвършена — добави тя, — но по нищо да не се различава от коя да е обикновена чаша.
— Това да не е някаква шега? Богаташко парти или нещо подобно?
— Точно така! — Александра Ваел му дари широка усмивка, този път почти искрена. — Ще бъде покана за парти.
Сура 1
Коронясването на краля
Този древен кервансарай, що именуваме свят —
гробница е на пъстри нощи и утрини!
Пир е, останал от стотици Джамшдовци,
замък — убежище за стотици Бахрбмовци.
Ботушите на кръстоносеца воняха на конска пикня. Полите на дебелото вълнено наметало бяха изцапани с жълтеникава тор, която оставяше дири върху мрамора при всяка негова стъпка. Чудак.
Ала въпреки това Алоа дьо Медок, рицар-тамплиер и капитан на Антиохийската крепост, посрещна своя гост с радушно отворени обятия.
— Бертран дю Шамбор! Идеш от толкова далеч! И така бързо, та не си успял да си почистиш ботушите!
Той прегърна боязливо своя роднина и го потупа по рамото, усещайки твърдостта на бронята. От наметалото се вдигна облак прах. Алоа кихна.
Сетне се отдръпна и огледа Бертран от главата до петите. Върху потъмнялата му кожа имаше няколко пресни рани — съдейки по вида им, лекувани с нагорещено желязо. Тежката ризница на Бертран беше ръждясала от потта, освен на местата, където халките наскоро бяха подменяни с нови. Върху бялата му наметка, оръфана и многократно кърпена, беше изрисуван червен кръст — без никакви завъртулки, почти като тези на тамплиерите, чийто етикет скоро щеше да научи. Груби шевове по вълнената тъкан бележеха прокъсаните от вражески ятаган места. Липсата на петна от кръв подсказваше, че ризницата честно бе отразила тези удари и отървала кожата на своя притежател.
Спасила я за мен, помисли си щастливо Алоа.
Подобно на своя братовчед, тамплиерът носеше бяла туника, но от тънка ленена материя. И също като Бертран имаше кръстоносна качулка от стоманени халки, но те бяха леки като дантела, от най-фината стомана, изработена от майсторите в Дамаск.
Алоа отстъпи назад и даде знак на сарацинчето, което отговаряше за чистотата на залата за приеми. Момчето също носеше ленени панталони и риза — признак за богатството на крепостта, която можеше да си позволи да облича така дори прислугата, — ботушите му бяха от мека антилопова кожа, а на главата си имаше чиста чалма.
Алоа го срита:
— Донеси парцали и вода, момче! Изчисти тези лайна от пода! И запали сандалово дърво до прозореца, за да прочисти въздуха!
— Да, господарю! — Момчето се втурна към вратата.
— И така, Бертран, с какво могат да ти помогнат антиохийските тамплиери?
— Моят епископ ми възложи да извърша покаяние в Свещената земя. Но аз смятам да извърша едно величаво дело.
— Но прославящо Бога, надявам се.
— Разбира се, братовчеда. Но съм затруднен. Всичко е толкова скъпо: плаването с кораб от едно безопасно пристанище до друго, схватките с банди неверници… Само да прекося морето и да стигна Утремер, се оказа достатъчно да изчерпи силите ми.
Алоа се усмихна съчувствено, отново потупа по рамото своя роднина и го побутна към креслото от ливански кедър. Поне задникът на недодялания мъжага бе достатъчно чист, а наметалото щеше да запази дървената облегалка от брънките на ризницата.
— С колко души потегли?
— Четирийсет конни рицари, до един изпитани в боя нормандци, неустрашими воини.
— Екипировка?
— Коне, оръжие и ризници, храна и вино, каруци за плячката. — Тук Бертран се ухили широко и се разсмя дълбоко и гърлено. — Коняри и прислуга, готвачи и дори курветини.
— И колко ти останаха?
Усмивката на Бертран тутакси помръкна.
— Четирима мъже, шест коня, една каруца. Продадохме курвите в робство на пиратите, за да ни пощадят живота.
— Добре, братовчеде. Останало ти е поне оръжието и ризницата, а това значи, че ще можеш да се биеш в армията на Ги дьо Люзинян, когато го коронясат за крал на Йерусалим. Или да тръгнеш на поход извън Антиохия с нашия принц, Рейнал дьо Шатийон. Там ще се прославиш.
— Но за Бога, аз дадох обет на епископа на Блоа, че ще участвам в битка, замислена от моята глава и спечелена от моята ръка!
— Трудничко ще ти е да го изпълниш с четирима мъже и без нужните подкрепления.
— Надявах се да ми помогнеш.
— Но какво мога да направя?
— Дай ми хора.