Шир-суип!
Озарените от светлината на развълнувания аквариум и горящите книги очи се обърнаха навътре. Ножът падна от разтворените пръсти. Нападателят посегна с ръце към гърлото си. Тънка червена линия пресичаше гръкляна му и когато я докосна, пръстите му се обагриха в кръв. Идва сега тялото на непознатия се изпъна болезнено назад. От гърлото му бликна фонтан кръв и го опръска по лицето и брадата. В същия миг на панталоните му се появи тъмно петно. Мъжът пристъпи напред-назад в странен валсов ритъм, докато се опитваше да се отърве от онова, което го убиваше. След това коленете му се подгънаха и той се олюля за последен път надясно, преди да рухне в кървавата локва на пода.
Зад нападателя се изправи друг мъж. Ръцете му все още стискаха дървените дръжки на металната жица, прерязала гърлото на непознатия. Жицата беше покрита със спираловидно навита жичка и Том с изненада разпозна в смъртоносната примка струна от пиано. Премести очи от гаротата към мъжа, който я държеше.
— Аз съм Итнейн — представи се почти срамежливо неговият спасител. — Съсед съм. Живея на етажа.
— Хъмм-ааа? — Гюрдин се намести, опитвайки се да потуши пожара в слабините си.
— Чух шум от борба и дойдох да видя какво става.
— Аха. Къде е момичето? Санди?
— Тук съм, Том. Не знаех какво да… — Тя влезе предпазливо в стаята, като заобикаляше счупените стъкла и изгорените места на пода.
— Добре ли си?
— Да, нищо ми няма. Нямаше как да ти помогна, нали разбираш? Затова останах отвън.
— Все пак ме предупреди.
— Но беше късно. Не го видях, преди да излезе зад теб.
Гюрдин се обърна към своя спасител.
— Май ви дължа живота си.
— Нищо работа. Обучавали са ме в това.
— Обучавали? — повтори като ехо Гюрдин. — Не ви разбрах.
— Бил съм войник в палестинската армия. При командосите.
— И как така ви се намираше под ръка струна от пиано?
— О, стари навици. Улиците на този великолепен град не са безопасно място.
— Май сте прав.
— Нали ще ме извините — трябва да вървя на работа.
— Но какво да правим с трупа… може би трябва да се обадим в полицията?
— Този човек се опита да ви убие, значи е ваш проблем.
Без повече приказки палестинецът се поклони и излезе от апартамента. Гюрдин бе живял тук близо седмица, но беше сигурен, че никога досега не е виждал Итнейн. Преди да успее да отвърне, мъжът беше изчезнал.
Докато Гюрдин полагаше мъчителни усилия да се изправи, Санди намокри един парцал и забърса димящите петна по пода и върху кориците на книгите. Натъкна се на звуковия нож и го върна на Гюрдин. Батерията му беше изчерпана.
— А с този какво ще правим? — попита тя, като подритна мъртвеца с крак.
Ка-чанг!
Гюрдин подскочи от металическия звук, който издаде тялото. Той го претърколи и като избягваше да поглежда кървавата черта, прорязваща шията, разтвори дългото палто. Под яката на найлоновата риза се подаваше огърлица от тънки метални халки.
— Този тип е носел ризница!
— Щеше ли да спре ножа? — попита Санди.
— Донякъде щеше да разсее енергията на лъча. Но със сигурност би спряла обикновен нож.
— Има ли някакви документи за самоличност?
Гюрдин бръкна в палтото и прерови джобовете — нямаше нито портфейл, нито документи.
— Нищо, освен стоманен бокс и уред, който прилича на електрошокова палка.
Той се изправи и изстена мъчително.
— Боли ли те? Ще ти потърся нещо. — Санди се отдалечи, като продължаваше да заобикаля локвите и изгорените места.
Гюрдин се отпусна върху меките възглавници на дивана.
Тя се върна след минута, с чаша вода и две капсули. Том пое таблетките и ги глътна с малко вода. Когато му подаваше чашата в ръка, той едва не я изпусна. При допира до стъклото почувства електрически ток, който пробягна по нервите на ръката му, прехвърли се по рамото надолу, слезе през горящите от болка слабини чак до пръстите на краката. Цялото му тяло се разтресе. Неприятното чувство премина, но той знаеше, че ще продължава да го измъчва и през следващите дни. Изпи водата.
— По-добре ли си? — попита Санди.
— Малко по-добре… Да, всъщност знаеш ли, май взе да ми олеква. Какво ми даде?
— Аминопирин. Предписват ми го понякога.
— Каквото и да е, свърши добра работа след оня шут в топките.
— О, горкичкият ми. — Тя го докосна нежно по челото, след това се пресегна да прибере чашата.
Нещо привлече вниманието му и той повдигна чашата пред очите си.
— Откъде я взе?
— От кухнята.
— На този апартамент? — колкото повече я разглеждаше, толкова по-сигурен беше, че никога досега не я е виждал.