Гладуващият учен.
Пиер натопи върха на перото в мастилницата, за да продължи със следващото изречение, но преди това спря и прегледа текста, който бе написал. Не, не се получаваше добре. Писмото, адресирано до гражданина Робеспиер, беше нескопосано, объркано и детинско. Всъщност мечтаеше за пост в новата власт, ала не знаеше как да си го поиска. Нямаше нито умения, нито опит в управлението, затова можеше само ентусиазирано да подкрепя каузата на свободата и да възхвалява решението на Конвента да обезглави Луи. Знаеше обаче, че възгледите на Робеспиер и на сподвижниците му за бъдещето на Нова Франция недвусмислено изключваха робството, частната собственост и телесното наказание — поне така пишеше в памфлетите им, които щедро пръскаха по улиците. Затова вероятно щеше да си направи лоша услуга, ако възвеличае убийството на монарха пред такива благородни, идеалистично настроени и разумни законодатели.
Той се пресегна и придърпа свещта по-близо до листа. Дължеше свещника на Клодин, която го бе получила при някаква размяна с русата хугенотка от долния етаж. Малка украса за писалището. Докато го местеше, той се поряза на един от стърчащите кристали.
— Ах! — Болката прониза китката, лакътя и цялата му ръка, макар да се бе одраскал съвсем леко. Той се загледа в порязаното, върху което вече се беше образувала капка тъмночервена кръв, след това я изсмука.
— Клодин!
Пиер разтвори краищата на раничката, за да провери дълбочината й, и втора капка падна върху недописаното писмо. Той отново пъхна пръст в устата си.
— Клодин! Донеси ми кърпа!
Болката, която бе стигнала почти до рамото, постепенно утихваше, ала пръстите му оставаха безчувствени. Изглежда беше засегнал някакъв нерв.
Той се наведе и огледа дръжката на свещника, очаквайки да открие острие на счупен кристал. Стъклото изглеждаше здраво, но вместо да бъде полирано, то имаше остри ръбове. Сигурно беше някакъв занаятчийски трик, за да блести по-силно и да пречупва светлината.
Но какво беше това? Върху стъклената стена се виждаше петно засъхнала кръв, но май беше засъхнало отдавна.
Дьо Бор повдигна кристалния свещник с другата си ръка, като внимаваше да не се пореже отново, и направи опит да изтрие петното с пръст. След като не успя, опита да го изчегърта с нокът. Също без резултат.
Той се наведе и примижа срещу светлината на свещта. Кафяво-червеникавото петно беше вътре в стъклото, тъмен дефект, който се намираше близо до мястото, където се бе порязал.
— Клодин!
— Идвам, какво си се разкрещял? — На вратата се показа дамата на неговото сърце, дъщеря на шивачка, но все пак достатъчно хубавка, за да спре избора си на нея.
— Порязах се. Донеси кърпа.
— Що не свалиш кърпата от врата си? Да не мислиш, че тук ги имаме всякакви? Сам се превържи. Мъже!
— Жени! — отвърна дьо Бор, докато размотаваше ленената кърпа от врата си. Преди да я увие около пръста си, той се пресегна и го потопи в чашата с вино на писалището. От виното раната засмъдя, но вероятно така щеше да е по-добре. Едва тогава откъсна парче от кърпата и се превърза.
— Приятели! Верни ми приятели! — обърна се умолително дьо Бор към тълпата.
— Разкарай се, професоре!
— Не ти щем тук математиката!
— Не си ни никакъв приятел!
Пиер опита отново:
— В днешния ден слънцето посрещна възхода на тази страна. Сега сме Година първа, началната година от Ерата на Новия човек. Пред нас се разкрива… — той спря и прелисти страницата на речта, която беше написал.
— Един пълен кретен — викна някой от тълпата.
— Върни се при твоите дантелки и дамички!
— Долу аристокрацията! Долу аристокрацията!
„Долу аристокрацията!“ беше най-често скандираният лозунг в тези дни, който ечеше по улиците постоянно и често без никаква причина.
Пиер дьо Бор изведнъж се сети за големия магазин за перуки от другата страна на реката, близо до Монмартър и само на двеста метра от мястото, където се намирате. Лишен от клиентела, магазинът естествено беше затворен. Но по време на една от продължителните си нощни разходки из града дьо Бор бе забелязал, че задните му прозорци светят. Изглежда там се спотайваше някой. Кой друг, ако не преследван от народа презрян аристократ, неуспял да се измъкне навреме от града и да се скрие из провинцията?
— Зная къде се крият аристократите! — викна той.
— Къде?
— Казвай! Казвай!
— Последвайте ме — дьо Бор скочи от сандъка, който бе използвал за подиум и си запробива път през тълпата. Най-близкият мост през Сена беше вдясно и когато се насочи към него, останалите го последваха като пиленца след кокошка. Невидими в сумрака, неколцина републикански войници се бяха смесили с тълпата.