Още хора се присъединяваха към тях, докато пресичаха павирания мост, и докато стигнат улицата с магазина, вече го следваха близо стотина надникващи се парижани. Той спря пред тъмната фасада на сградата и вдигна пръст към прозореца на горния етаж, където тъничък сноп светлина се процеждаше през задименото стъкло.
Строшено парче от паважа прелетя ниско над главата на Пиер и се удари в една от дъските, с които беше закована вратата.
Светлината мигновено угасна. Но изведнъж на улицата стана по-светло от факлите, които носеше тълпата.
Полетяха още камъни — едни към прозореца на втория етаж, а други — към гипсовите орнаменти под корниза.
— Излизай! Излизай навън! Долу аристократите!
Дьо Бор си помисли, че всяка тълпа е въоръжена с оръдията на своето препитание: освен факлите имаше яки сопи, гнили зеленчуци и дебела талпа за таран. Без никой да ги командва, като добре обучена армия, хората се захванаха да обсаждат сградата: едни трошеха вратата, други — прозорците, като ги избиваха заедно е рамките, и всичко това бе придружено от възбудени крясъци, гневно ръмжене и пъшкане. Първите, които проникнаха вътре, взеха да търсят не жертви, а храна и пиене. След още десетина минути трескаво тършуване от къщата бяха измъкнати трима старци. Ако се съди по дрехите и обноските им можеха да са всякакви — аристократи, просяци или бивши прислужници в магазина. Но се гърчеха под трепкащата светлина на факлите и изглеждаха достатъчно виновни, та първите редици на тълпата ги поступаха със сопите и после ги предадоха на войниците. Капитанът им се приближи до Пиер и положи тежката си ръка на рамото му.
— А вие, гражданино, кой сте, че знаехте за тези хора?
— Аз съм Пиер д… — той преглътна опасното „дьо“, което щеше да прогони демократичната му осанка и да го премести в редовете на враговете. — Аз съм гражданинът Бор. Учен по професия. Искрен поддръжник на революцията.
— Ще трябва да дойдете с нас, гражданино Бор. Имаме инструкции относно хора като вас.
Отведоха го в една канцелария на Консиержерията. Резбованият й таван и тежките завеси бяха озарени от светлината на безброй свещници и фенери. Такова разсипничество във време, когато нацията изнемогваше, а хората гладуваха!
Във фокуса на светлините беше застанал дребен човек без перука и издокаран с жълтеникав сюртук и тъмнокафяви бричове. Човекът вдигна очи от документите, които преглеждаше, и ги втренчи в Бор.
— Да? Какво има?
— Този тук откри къде се спотайват Дьо Шене. Доведохме го направо от челото на тълпата, която предвождаше.
— Роден водач, а? — дребосъкът присви очи и огледа Пиер внимателно. — Той може ли да говори свястно?
— Мога, Ваша чест — отвърна Пиер.
— Не съм „Ваша чест“, момче. Това вече е история.
— Да, господине.
— Ти си книжник, нали. Да не би да си доктор по право?
— О, не, господине. Учих само римски и старогръцки, като вторият е тясната ми специалност.
— Няма значение. Някои от най-добрите ни мислители отдавна са надраснали баналностите, които се почитаха по времето на Луи. Е, искаш ли?
— Какво да искам? — попита озадачено Пиер.
— Място в Конвента. Разполагам с цели три поста, получени в замяна на моя скромен талант в администрацията.
— Искам го повече от всичко!
— Тогава ще се явиш утре в седем в тази служба. Започваме работа от рано.
— Да, господине. Благодаря ви, господине.
— Това „господине“, също е история, приятелю. Достатъчно е да ми казваш „гражданино“.
— Ясно, г-г… гражданино. Ще го запомня.
— Сигурен съм в това. — Мъжът се усмихна, разкривайки дребни, равни зъби и отново зачете документа.
Капитанът тупна Пиер по рамото и му кимна към вратата. Гражданинът Бор го последва.
Едва в коридора отвън събра достатъчно кураж да попита:
— Кой беше това?
— Как кой, гражданинът Робеспиер, един от вождовете на нашата революция. Не го ли познаваш?
— Зная го по име, но не и лично.
— Е, сега вече го познаваш. И той теб.
Пиер си спомни проницателните очи и не се усъмни в думите на другия.
— Не мога да те подкрепя, Бор. Искаш твърде много. Той иска твърде много — Жорж Дантон отметна дългата си коса от лицето и си пое шумно въздух.
Бор тропна нетърпеливо с крак. Този едър и недодялан грубиян, чийто дрехи висяха безформено, щеше да опропасти цялата програма.
— Не разбираш ли, че единственият начин да спрем врага е всеобщата военна повинност? — повтори Бор. — Дявол да го вземе, човече! Това е република, не е старото кралство. Какво по-естествено от това да призовеш народа да защитава своята страна?