— По прищявка на нашия велик дребосък? — отвърна ядно Дантон. — Той реши, че трябва да воюваме с Британия и нейните съюзници.
— Тази война беше неизбежна от момента, в който осъдихме онази Хабсбургска кучка. Естествено е брат й Леополд да се опита да спаси кралицата. Очакваше се да си осигури подкрепата и на германската принцеса, която седи на английския трон. Тъкмо затова министър Робеспиер не вижда друга възможност, освен да атакуваме. Не ти ли стана ясно?
— Ясно като бира. Малкият Макс иска война зад граница и ще я получи.
Пиер Бор въздъхна.
— Министърът едва ли го иска така. И без това има достатъчно врагове в страната…
— Врагове ли? Само такива, които е създал със собствените си ръце и този негов дълъг език!
— За последен път те питам — ще подкрепиш ли всеобщата повинност?
— За последен път ти казвам — не!
Бор кимна, обърна му гръб и излезе от стаята. Навън вече беше тъмно.
От създаването си през април 1793 Комитетът за Обществена безопасност бе открил много гнезда на вражеска съпротива в Париж. Последната и най-малка грижа на Комитета бяха просяците и безделниците, които бяха превърнали градските улици в свой дом. Да се разхожда в този час навън, би означавало да привлече вниманието на някой джебчия и дори по-лошо. И въпреки това гражданинът Бор напусна къщата на Дантон без обичайната охрана от няколко войника, която се осигуряваше на всеки с пост в Сената.
Наблюдателите щяха да му пазят гърба.
Бор бе узнал за тях още докато се изкачваше по стълбичката на властта в Националния Конвент. Първо бяха само сенки, които се местеха зад него в тъмнината. Тихи стъпки, понякога прекъсвани от щракане на налче върху паветата.
Веднъж, на улица Боа дьо Болон, когато тълпа бездомни си позволи да спре каретата му — вероятно, за да изядат конете! — Наблюдателите се разкриха. Сякаш изпод земята изникнаха приведени фигури, като троли, въоръжени със закривени кинжали. Кочияшът така се изплаши, че скочи през главите на конете и избяга накъдето му видят очите.
Мелето около каретата продължи не повече от половин минута. Бор наблюдаваше развоя му под светлините на уличните лампи, като неволно броеше просвяткванията на остриетата и свистенето на сопите. Когато всичко приключи, на паважа лежаха само трупове, а ниските фигури бяха изчезнали в сенките. Всички освен една, която стоеше до конете.
— Vous avez besoin d’in conducter1 — произнесе мъжът. Имаше плътен и силен провинциален акцент.
— Oui. J’ai besoin2 — кимна Бор.
Мъжът скочи до него в каретата. Докато се качваше на стълбичката наметалото му се разтвори и Бор забеляза, че отдолу носи метална ризница. Дори чу тихото й дрънчене. Това напълно обясняваше липсата на успех на уличните разбойници срещу тъмните фигури.
Мъжът го откара до неговия апартамент в предградието „Сен Оноре“. Като приближиха стълбите, той дръпна юздите, нагласи спирачката и скочи от капрата още преди каретата да спре. Миг по-късно се стопи в тъмнината, без да даде каквото и да е обяснение на Пиер Бор.
Наблюдателите винаги постъпваха чака.
Ето защо и тази нощ, след безуспешната среща с Дантон, Бор изобщо не се боеше да е сам из нощния град.
Докато крачеше из опустелите улици, той отново се замисли за своя неочакван възход. Само след пет месеца успешни ходове и интриги Пиер Бор се беше превърнал в пламъка на Революцията. Съветник в новия републикански монетен двор, пламенен оратор в Конвента, застъпник в Палатата на правосъдието, ковчежник на касата, отговаряща за наследството на осъдените, дясна ръка на министър Робеспиер — Бор беше вездесъщ. В някои среди го наричаха „Шивача“, заради умението му да съшива с невидимите конци на властта и интригата всеки план, който му хрумваше. Но имаше един замисъл на монтанярите, на който бе твърдо решен да се опълчи. Докато крачеше в мрака, охраняван от невидимите си Наблюдатели, той обмисляше аргументите си срещу него.
— Граждани! — Бор се надигна от мястото си високо в лявата част на залата — мястото, заемано от монтанярите, както наричаха тяхната партия. — Това е най-необмисленото предложение, което някой е излагал тук досега!
Пиер Бор си проправи път покрай полупразните банки, за да се изправи на подиума, огрян от сутрешните лъчи на слънцето. Застана така, че идващата отзад светлина да озари главата му като ореол, което придаваше допълнително въздействие на изказванията му.
— Едно нещо е да се ревизира календарът и да се сменят имената на мъртвите римски богове и римските редни числителни с думи, които народът ни лесно ще разбере, понеже са заимствани от названията на различни селскостопански сезони. Чудесна идея, която, знаете, подкрепих горещо. Но да се пресъгласува времето по метричната система, това вече е прекалено! Кой ще се съобразява с часове, изградени от по сто минути? Кой ще работи в седмица, състояща се от десет дни, от които почивните са премахнати поради естетически съображения? Та нали умореният селянин също се нуждае от отдих? Проектът на този нов републикански календар е не само нескопосан, той е прибързан и практически неприложим. Какво ще последва? Няма ли да поискате от нас да се молим пет пъти на ден на републиканските достойнства Труд, Работа, Послушание, Смирение и Затъпяване?