Последната част от репликата бе посрещната със смях, но само от горните банки.
— Не, граждани. Един подобен календар ще внесе объркване сред народа, ще попречи на търговията, ще настрои хората и ще унищожи френската икономика. Призовавам ви да гласувате срещу него, да го отхвърлите веднъж и завинаги.
Пляс, пляс… пляс.
При гласуването само шестима възразиха срещу идеята за нов календар.
Веднага след преброяването към него се приближи Робеспиер.
— Добре казано, гражданино Бор. — Усмивката, с която постави ръка на рамото му, беше съвсем искрена.
Бор също се опита да отвърне с усмивка.
— Гражданино, боя се, че уверен в собствената си правота, се изказах срещу предложение, зад което стояхте и вие.
— Няма значение, няма значение. Всяка добра идея се нуждае от изпитание. Инак как хората ще разберат дали си струва? В края на краищата вашият малък бунт не навреди — нали предложението ми беше прието?
— Така е.
— А сега е време за обяд.
— Мога ли да се присъединя към вас?
— Ах, Пиер, боя се, че моментът не е много удобен. Имам среща с хора, които не одобряват идеите ви.
— Разбирам.
— Уверен съм, че е чака.
В полунощ на вратата се почука.
Съдът бе призори, два месеца по-късно.
За Пиер Бор, сега отново дьо Бор, това бяха най-дългите месеци от живота му. Килията беше влажна, от тавана капеше непрестанно. Помещението беше широко и дълго метър и високо два — това бяха нормативите, утвърдени от комисията на Националния Конвент. Лежеше вътре като в ковчег и прекарваше времето си в борба с плъховете, които се опитваха да му отнемат храната. Хранеше се със същата ръка, с която почистваше изпражненията си. Вода получаваше рядко, една-единствена купичка на ден, като оставяха на него да реши дали да я изпие или да я ползва за хигиенни нужди.
На шейсет и шестия ден дървената врата изскърца за втори път — първият беше, когато го доведоха. Пред съда имаше ужасен вид, небръснат, въшлясал, покрит с гноящи рани.
Обвиненията бяха абсурдни: че още при стария режим ученият Пиер дьо Бор е преподавал на децата на същия маркиз Дьо Шаней, когото по-късно бе предал на властите. Да се учат деца на аристократи бе също такъв грях, какъвто да се помага на техните родители — така поне реши съдът.
До Площада на Революцията го откараха вързан в проста селска каруца. През цялото време до него седеше свещеник и редеше успокоителни псалми.
Пиер бе навел глава ниско долу, за да избегне дъжда от развалени зеленчуци, който се сипеше по раменете и гърба му. Не смееше да се изправи — мигом щяха да го праснат по челото с някоя гнила ябълка или конски тор. Все пак успя да надзърне веднъж-дваж, колкото да потърси с очи Наблюдателите.
Защото Пиер не се съмняваше, че и този път ще го спасят.
Първия път, когато се осмели да погледне през рамо, му се стори, че мярна познатата, облечена в черно фигура сред тълпата. Не крещеше, нито размахваше заплашително ръце като останалите, а само го гледаше втренчено изпод ниско спуснатата качулка.
Дори Наблюдателите не можеха да предприемат нищо в тази тълпа.
На ешафода в средата на площада го поеха войници със знаци на Комитета за Обществена безопасност. Отвързаха го от гредата в каруцата, за която го бяха оковали в двора на затвора, но оставиха прангите на ръцете му. След това му помогнаха да се изкачи по стълбите, тъй като краката му бяха твърде слаби, за да го държат. Тук отново го завързаха — за широка дъска, която му стигаше едва до гърдите. Но Пиер почти не ги забелязваше. Не можеше да откъсне поглед от тясната черна рамка, между която се подаваше блестящото метално острие.
— Не ще почувстваш болка, синко — прошепна му в ухото свещеникът. — Ще усетиш само леко полъхване на шията.
Пиер се извърна и облещи очи към него.
— Ти откъде знаеш?
Войниците наведоха дъската и я понесоха нагоре. Светът на Пиер дьо Бор се ограничи до изтърканото легло на тази адска машина, зад която имаше неголяма тръстикова кошничка. Пръчките на кошницата сияеха, сякаш бяха златни. Пиер втренчи поглед в тях, търсейки червеникавокафяви нишки, като онези, които бе открил в кристалния свещник, на който се бе порязал. Кога ли беше това? Едва преди няколко месеца? Само че кошницата бе съвсем нова и по нея нямаше никакви петънца — малък жест на внимание към него от добрия приятел Максимилиян Робеспиер.