— Много му се събра — рече мъжът, докато обмисляше информацията. — Кристалът може да му помогне да се събуди по-скоро.
Тя понечи отново да се изправи, но той се наведе над нея и забоде глава в корема й. Ръцете му обхванаха бедрата й и тя го прегърна.
— Но ако го пробудим прекалено много — продължаваше да разсъждава Хасан, — този човек може да се окаже дори по-опасен, отколкото когато е заспал.
— Събудим ли го, ще събудим и всички Наблюдатели около него — съгласи се тя. — Но нали такава е играта.
— Само дето сега Наблюдателите си играят на хашишиюни.
— Убийци — въздъхна Санди. — А може би така променят правилата на играта? Променят степента на защита?
— Чрез някое профилактично убийство? Според теб, готови ли са да го пожертват, за да ни накарат да му изпуснем дирите за трийсет-четирийсет години?
— Поне време имаш.
— Имах някога, когато събитията се развиваха в нашата част на света и под наш контрол. Но сега… — той легна върху пея. — Сега искам резултати.
— Всички ги искаме.
Тя избута и започна да дърпа и да съблича дрехите му. Той изпръхтя възбудено, когато му смъкваше панталона.
Известно време двамата не си казаха нищо.
Известно време нямаше какво да си кажат.
Накрая той се размърда и повдигна глава.
— Сигурна ли си в неговата реакция на кристала?
— Гюрдин е най-силният досега — отвърна тя. — Мога да се закълна.
— Значи така смятат и Наблюдателите — щом се опитват да го премахнат.
— Не е изключено да се доберат до него и да го използват, преди ти да успееш. Сигурно ще опитат поне още веднъж.
— Зная, но съм му осигурил охрана. А и съм готов да платя всяка цена.
Александра му направи място да се изтегне до нея. Тя привлече главата му върху гърдите си.
— Мислиш ли, че ще съумеем да го събудим дотолкова — продължи тя, — че да ни издаде тайната, за която така жадуваш… без да го накараме да се включи в играта?
— Трябва да го използваме, Санди. Да го контролираме като уловена на кукичката риба. — Хасан докосна с пръст зърното на гърдата й. — Изтегляме я над повърхността, без да й позволяваме да избяга. — Пръстът се плъзна нагоре. — След това я спускаме надолу, но не толкова дълбоко, че да събере достатъчно сили да се измъкне. — Пръстът се спусна надолу. — Така ще си играем с него, докато го изтощим, ще печелим време. Това е много деликатна игра. — Зърното й започна да се втвърдява.
— Добре де — избута ръката му тя. — Ще си поиграем с него. А когато узнаеш тайната на Камъка, тогава какво?
— Ще го използваме за целта, за която го е отредил Аллах.
Сура 3
Зад затворени врати
Чашата, чиито части Той сложно съедини,
разгневеният няма право да троши!
Толкова изящни глави и нозе глави и ръце,
от любов към кого Той създаде, от ненавист към кого унищожи?
Рицарите тамплиери никога не участваха в процесии, освен при коронясването на крале — и то само на кралете, поддържани от тях самите. А тъкмо такъв бе случаят с коронясването на Ги дьо Люзинян.
Странна и непривична се стори на Тома Амне ярко излъсканата ризница — отдавна вече носеше само дрехи от лен и коприна в качеството си на съветник на Ордена по търговски и финансови въпроси. Презрамките на ризницата го притискаха болезнено на раменете, металните й брънки го дращеха неприятно по ребрата.
Дебелото и тежко наметало несъмнено щеше да му се стори топло и уютно в някоя мразовита нощ в пустинята, но не и тук, в двора на Йерусалимския дворец и под палещите лъчи на слънцето. Потта се стичаше под коничния стоманен шлем, обливаше шията и врата му и се събираше на солени ручейчета като Тигър и Ефрат, които браздяха гърба му.
Още по-неприятно бе, че трябваше да стои съвсем неподвижно, заедно със своите братя рицари. Високите кожени ботуши го стържеха болезнено в свивките и бяха далеч по-неудобни от меките обувки, с които бе привикнал. Малко по-късно дадоха сигнал за тръгване и тежките подметки на още поне двеста подобни ботуши затрополиха приглушено върху паважа, докато вървяха по тясната улица и през пазарището отпред.
Амне се опита да си представи впечатлението, което предизвикваха: шепотът зад тъмнокожите шепи, ококорените очи, главите на камили и ездачи, които се обръщаха едновременно след тях. Екотът от маршируващите рицари сигурно щеше да събуди безпокойство сред населението на града. Дали събранието на Ордена не означаваше нова война? Никой от жителите на тези размирни земи не можеше да знае със сигурност. Сарацинските дервиши не бяха способни да схванат значението на бляскавата военна сцена, по време на която епископът полагаше короната на главата на краля.