— От Ордена на тамплиерите?
— Ти си им командир.
Алоа прехапа устни.
— Всички в ордена сме христови братя. Крепостта, която командвам, е място за отдих, укритие между сраженията. Нищо повече.
— Би могъл да ги убедиш, братовчеде.
— Да те последват?
— Да, за Бога!
— И какво по-точно ще правите?
— Ще превземем гробницата…
— Ха, ха, ха. Братовчеде, Йерусалим вече е в ръцете на християни. Планината, гробницата и старият храм на Соломон са наши. Какво друго смяташ да плениш — в знак на покаяние?
— Ами аз…
— Огледай се, приятелю! С какви средства разполагаш?
— Ами… Само с това, което нося на гърба си.
— А у дома?
— Моята семейна чест. Родов герб, датиращ отпреди Шарльоман. Приходи от седемдесет хиляди акра от най-плодородната орлеанска земя, дарени от стария крал Филип в годината, когато се спомина.
— Нещо, което да ти принадлежи?
— Вярна съпруга — отвърна Бертран.
— Нещо наистина ценно?
— Ами, няколко парцела…
— Колко, по-точно?
— Три хиляди акра.
— Свободни от дългове?
— Да, от баща ми са.
— Готов ли си да ги заложиш като гаранция?
— Като гаран…? За какво? — подскочи французинът.
— Като залог, братовчеде. Орденът ще ти заеме пари, с които да наемеш рицари и войници, да купиш коне, оръжие и продоволствие. В замяна обещаваш да ни върнеш всичко… плюс една малка лихва.
— Лихварството е грях!
— Живеем в трудни времена, братовчеде.
— Колко ще ми дадете?
— Предполагам, че Орденът ще може да ти отпусне 36 000 пиастра. Това се равнява на 1 200 сирийски динара.
— Какво прави това в пари?
— Петдесет пъти по толкова бяха необходими да бъде подкупен убиецът на един сарацински цар. Като си помисля какви суми от дарения за успокояване на гузна съвест натрупахме ние, тамплиерите, и останалите Ордени, след като в Англия Хенри отстрани Бекет — най-обикновен духовник… А този тук уби цар!
— Значи тези динари ще ми купят хора, коне… и преданост?
— Всичко, от което се нуждаеш.
— А какво общо има с това моята земя?
— Ще трябва да върнеш заема заедно с лихвите веднага, щом продадеш плячката от битката. Ако не го сториш, твоята поземлена собственост във Франция преминава в наши ръце.
— Но аз ще платя.
— Разбира се, че ще платиш. Така че, за земята няма никаква опасност, нали?
— Не, мисля, че няма… Ще приемеш ли думата ми на християнин и рицар? Дума, дадена пред Бога?
— С удоволствие ще я приема, братовчеде. Но моите господари от Ордена се нуждаят от документи. Нали разбираш, ако умра, трябва да има нещо, с което да уредиш отношенията си с Ордена на тамплиерите.
— Разбирам.
— Добре, тогава. Ще наредя да подготвят нужния документ. От теб се иска само да го подпишеш.
— И тогава ще получа парите?
— Е, не веднага. Първо ще пратим вестоносец до Йерусалим с молба за благословия от Жерар дьо Ридфор, който е тукашният Магистър на братството.
— Ясно. Колко време ще отнеме това?
— Около седмица дотам и обратно.
— И къде в тази враждебна земя ще се храня и спя през това време?
— Тук, разбира се. Ще бъдеш гост на Ордена.
— Благодаря ти, братовчеде. Думи на истински нормандец.
Алоа дьо Медок се усмихна.
— Няма за какво да ми благодариш. Тъкмо ще имаш време да си почистиш ботушите.
Масата в покоите на Жерар дьо Ридфор, Магистър на Ордена на тамплиерите, беше дълга седем аршина и широка три. Но дори тя заемаше съвсем скромно място в една от стаите, заделени за Магистъра в Йерусалимската крепост.
Неизвестен сарацински дърворезбар бе оформил краищата на отрязаните с трион дъски на масата като нормандски лица: овали с широко отворени втренчени очи под заострени шапки, дълги мустаци, провиснали над квадратни зъби, които напомняха надгробни камъни, и уши като дръжки на стомни, които се преплитаха от една глава в друга.
Тома Амне разглеждаше свързаните лица и тутакси схвана вложената подигравка, както и мотива за нея. Божичко мили, рече си той, как ли ни мразят тия нещастни хорица! За тях ние сме варвари от Запада, които държат градовете им със сила, с вярата си в един новоизлюпен Господ-дърводелец и с могъществото на друг — по-стар и невидим.
— Каква магия обмисляш, Тома?
— А? Какво каза, Жерар?
— Толкова си погълнат да разглеждаш масата, че дори не ме чу.
— Добре те чух. Искаше да знаеш дали Ги дьо Люзинян е най-подходящият кандидат за короната.
— Господ Бог ще избере, Тома.
— Както и Сибила. Тя е майка на покойния крал Балдуин, сестра на Балдуина преди него, прокажения крал, и дъщеря на крал Амалрик. А сега е избрала Ги за свой съпруг.
— Което не го прави крал от само себе си — припомни Жерар. — Това, което искам да зная, е от чия кандидатура ще спечели повече Орденът — дали от Ги дьо Люзинян или от принца на Антиохия?