— В името на Христа, отворете вратата! Междувременно Жерар нареди на неколцина от тамплиерите да донесат една тежка греда, с която да залостят вратата. Отвън скупчилите се барони продължаваха да блъскат с юмруци. Шумът от отдалечаващите се ботуши, които стъпваха в крак подсказваше, че Роже извежда хоспиталиерите си от замъка.
— А сега, в името на свети Балдур, да посрещнем нашия новокоронясан крал — прошепна Жерар дьо Ридфорд на Тома, докато двамата прекосяваха церемониалната зала.
— Балдур не е наш светец, милорд — прошепна Амне. Жерар спря изненадан.
— Не е ли?
— Никога не е бил. Балдур е стар езически бог на северните народи, почитан син на Один и Фриг. Бил е убит от брат си Ходер, по замисъл на Локи — пробол го със свещена клонка в сърцето. Според легендата това било началото на проклятието на Локи.
— Аха. Хубаво де. Струваше ми се, че този Балдур е светец.
Най-сетне се върнаха на местата си начело на процесията. Амне даде знак на Ебер, който на свой ред махна на тръбачите в галерията на менестрелите.
Помещението се изпълни с тържествения екот на медни тръби и кралската процесия се показа от коридора, който водеше към кухнята.
Виолетовото отиваше на Ги дьо Люзинян. Лекото копринено наметало прикриваше подпухналите му рамене и оформилото се над колана със сабята шкембенце. Но короната беше толкова тежка, че на челото под нея имаше няколко реда бръчки. За да я балансира, налагаше се да върви с щръкнала напред брадичка, от което видът му беше колкото помпозен, толкова и надуто-превзет.
Зад него ситнеше Йерусалимският епископ Грегори. За стареца се говореше, че едва виждал и това изглежда бе вярно, ако се съди по вкопчената в наметалото на Ги ръка. Въпреки това той се спря, ококори се и се огледа учудено, сякаш се пробуждаше след следобедна дрямка. Може и да беше сляп, но когато говореше, гледаше право в събеседника си, сякаш виждаше душата му.
Рейнал дьо Шатийон пристъпи тържествено напред, протегна ръка и се поклони на своя сюзерен. Тамплиерите на свой ред последваха примера му един по един. За известно време погледите на всички бяха вперени в пода. Амне се огледа крадешком, с нетърпение очаквайки момента, в който отново ще може да се изправи.
Сибила, по-възрастната дъщеря на крал Амалрик и съпруга на Ги, бе единствената, която отсъстваше от тази тъй важна церемония. Теоретично погледнато, тя все още беше кралица на Йерусалим и разполагаше със собствена власт.
Но съветът на бароните, в който тамплиерите и хоспиталиерите имаха мнозинство, бе решил, че военната и политическа ситуация — както в момента, така и в обозримото бъдеще — е твърде рискована, за да се позволи на една жена да ги управлява. Затова и решиха, че мъжът, който бе избрала Сибила след смъртта на съпруга си, Гийом дьо Монфера, ще носи истинска кралска корона, а не тази на съпруг на кралицата.
Рейнал дьо Шатийон беше опитал да спечели тази чест за себе си, но Ги дьо Люзинян победи в битката за сърцето на Сибила. Единствено Исус Христос и Тома Амне знаеха доколко стоманените мечове и ковчежета със злато на тамплиерите бяха повлияли на решението на дамата и на това на Съвета след нея.
Междувременно епископ Грегори подхвана с треперещ глас тържествена реч, в която обрече крал Ги на Бога, на християнското гражданство на Йерусалим, на кралете на Англия и Франция, на свещените римски императори и императора на Византия.
Когато приключи, принц Рейнал Антиохски пристъпи напред и стисна ръцете на Ги, с което потвърди договора между тях.
Един по един тамплиерите излязоха отпред и се заклеха във вярна служба пред новия крал.
— И какво бъдеще ни вещае сега твоят Камък? — попита шепнешком Жерар, докато наблюдаваше ритуала.
— В тези дни Камъкът не ми открива нищо, милорд.
— Ще се надлъгваме ли, приятелю?
— Видях само лице, но такова, каквото никога не съм срещал. Зло лице, с тъмна кожа и пронизващи очи, което ме гледаше иззад дима и сякаш ме предизвикваше. Никакво друго знамение не получих.
— Да не си видял дявола?
— Камъкът винаги преследва свои цели. Лошото е, че нито ги знам, нито разбирам.
Жерар изсумтя.
— Гледай да разбереш нещо от него преди следващата ни среща с крал Ги.
Тома Амне понечи да възрази. Жерар се опитваше да се замесва в неща, които не разбираше. Но после се сети, че пред него стои не друг, а самият Велик магистър на Ордена и че както Амне, така и Камъкът бяха под негова власт.
— Да, милорд.
Нужниците на двореца в Йерусалим бяха изкопани под външните му стени. А понеже главната порта стоеше винаги отворена, освен по време на обсада, всеки можеше да влезе там от улиците на града.