Поклащайки се несигурно след половин дузина халби силна бира, месир Бовоар напусна трапезарията, където масите бяха отрупани с избрани ястия и напитки за започналото угощение, и се отправи към задния двор. Мехурът му беше препълнен, но неговият оръженосец — възпитан французин от добро потекло — го беше предупредил, че Ебер не гледа с добро око на онези, които пикаят върху черните плочи в дъното на помещението. Бовоар излезе от осветения коридор и се отправи към влажната сянка до външната крепостна стена. Едва издържа ботушите му да затънат в калта до стената и вдигна полите на дългата си риза, след което заровичка припряно, за да открие час по-скоро връзките на панталона.
Докато се облекчаваше с доволна въздишка, една от сенките се отдели от стената и се прокрадна безшумно към него. Тъй като ръцете на Бовоар бяха заети, той завъртя глава да види кой може да е непознатият.
— Ще позволите ли да ви покажа едно чудо, о, християнски господарю? — попита другият с напевен и подигравателен глас.
— И какво ще е то, човече? — изръмжа Бовоар.
— Реликва, господарю, изрязана от наметалото на Йосиф.
Към него се протегнаха две ръце, стиснали неясен предмет.
— Вдигни я по-високо, че да я разгледам.
Ръцете се вдигнаха и преминаха над главата на Бовоар, още преди замъгленото му съзнание да възприеме ставащото. Увитият в парче плат камък го удари в гръкляна и строши ларинкса му, лишавайки го от възможността да извика за помощ. Ръцете му се отделиха от слабините, но вече беше твърде късно. Последното, което видя, преди мракът да се спусне завинаги, бяха чифт пламтящи очи, надвесени над него.
Виното от Йорданската долина беше кисело и тръпчиво, с дъх на пустиня и магарешки бодили. Тома Амне отпи малка глътка и я задържа в устата си с надежда да долови някакъв намек за виното, което някога пиеше във Франция. Ала имаше усещането, че е погълнал лекарство. Преглътна мъчително.
Другите тамплиери не бяха толкова придирчиви. Празненството бе в разгара си, дори бе стигнало онзи стадий, в който мнозина от тях се въргаляха по гръб, докато други им наливаха бира и вино право в устата. В такъв момент вкусът едва ли имаше значение.
Амне погледна към отсрещната страна на масата, където се бяха настанили с видима неохота сарацинските принцове. Никой от тях не пиеше друго освен вода, която прислужниците наливаха от собствените им манерки. Тома знаеше, че религията им забранява да употребяват алкохол, но останалите тамплиери не проявяваха особен интерес към вкусовете и предпочитанията на сарацините.
Зигирет Небулски бе един от тези, които никога не се интересуваха от обичаите на нещастниците, обречени да легнат под ножа му. Но тази вечер, когато дългът изискваше от него да седи на една маса и да дели един хляб с Децата на Шем, той прие въздържанието на принцовете като знак за предателство.
— Ама вие въобще ли не пиете? — изръмжа Зигирет и се подпря с лакти на масата.
Най-близкият сарацин, който не разбираше нормандски, отвърна със смутена усмивка, която побърза да скрие зад парчето дамаска, с което си попиваше устните.
— Не ми се хили, куче!
Други двама тамплиери, забелязали причината за неговия гняв, също се надигнаха.
— Не пият, защото май на виното нещо му има. Погледнете, донесли са си даже водата.
Амне, който бе наминал покрай резервоара с вода малко след като войниците бяха напоили от него конете си, също бе предпочел да пие от виното. Но останалите присъстващи изглежда намираха за странно поведението на сарацините.
— Да не са ни отровили?
— Отрова! Това ще е!
— Сарацините са отровили виното!
— Кучетата са сипали отрова в кладенците!
Амне не откъсваше внимателен поглед от лицата на сарацинските принцове и забеляза, че последните думи изтриха вежливите усмивки от лицата им.
— Не! Стойте! — Извика той и подскочи. — Не знаете ли, че техният Пророк им забранява да приемат алкохол, също както Христос не ни позволява да прелюбодействаме. Затова пият само подсладена вода.
Разярените рицари прехапаха устни и го изгледаха с нескрито съмнение. Мнозина от тях очакваха и на най-малкия повод, за да накълцат на парчета сарацинските принцове. Други не биха се поколебали да постъпят по същия начин и с Тома Амне.
— Тома, истина е, че само ти познаваш обичаите им — обади се месир Брор. — Не че това ти прави чест.
Амне му се поклони с хладна усмивка и отново седна на мястото си. Тамплиерите се пресегнаха към чашите и халбите.
Един от сарацините преднамерено срещна погледа му и кимна едва забележимо.
— Merci seigneur — прошепна той. Амне му отвърна с кимване.