Гюрдин отдели малко време на терминала с ограничен достъп, с чернобял екран и колони от стъклопласт, счупени вероятно от предишния наемател.
Леглото имаше един чаршаф и половин одеало. Надпис на стената ги уведомяваше, че клиенти, които имат собствен спален чувал, могат да го дадат за „диурнално химическо освежаване“ на чистачката, срещу допълнителната такса от пет американски долара.
Той се опита безуспешно да си припомни дали „диурнално“ означава два пъти дневно или веднъж на два дена.
— Здрасти, любовнико. Гюрдин се обърна.
— Здравей, Санди. Къде беше?
— Имах малко работа — да осребря един чек. Нали знаеш, трябва да се яде.
Том вече знаеше отговора. Подушваше го върху нея — мирис на мъж, на секс, на чужд парфюм, на доскорошен изблик на хормони.
Не беше сигурен дали винаги е притежавал този талант да разпознава скритото в ума и тялото по невидими, странични признаци. Може би тази интуиция беше нещо ново, нещо, пробудило се в него, след като всички онези мистериозни нападатели се опитваха да го убие. От друга страна, не беше изключено състоянието на Санди да е съвсем очевидно за всеки по-наблюдателен — жена, която наскоро е била задоволена. Реши да остави въпроса за по-нататъшно обмисляне.
— И как изглежда градчето?
— Чисто. Малко шумно. Последния път, когато бях тук, беше по-спокойно.
— Кога беше това? — Гюрдин си спомни, че Санди е от северната част на страната, родителите й бяха канадски французи, а предците й бяха дошли от Дания и Нормандия.
— Преди сто години — отвърна тя. — Тогава това беше само едно малко, заспало крайбрежно градче, пълно с деца и пясъчни замъци, в което хазартът бе забранен.
— Шегуваш се.
— Разбира се, че се шегувам. Хазартът винаги е бил главната причина да се посещава Атлантик сити.
— И така… — той направи кратка пауза, преди да продължи. — Ти се оправи, но моите финансови резерви са на изчерпване. Триста на ден за подобна дупка доста бързо ще ме доведат до просяшка тояга.
— Какво смяташ да правиш?
— Да потърся някой пиано-бар из околностите? Или поне плувен басейн?
— Не знаех, че можеш да плуваш. — Тя го наблюдаваше, докато Гюрдин вадеше партитурите от чантата си.
— Ще се престоря, че мога. Дано да не е дълбок.
— Ако намериш, послушай съвета ми и не подписвай дълготрайни договори. Скоро ще трябва да се преместим, нали не си забравил?
Гюрдин стигна до вратата, но спря с ръка на дръжката.
— Защо? Мислех, че просто ще се спотайваме, докато бурята отмине.
— Наистина трябваше да се измъкнем от лапите на онези убийци, но от Джексън Хейтс до Атлантик сити са само няколко спирки с влака-стрела.
— М-да. — Той си придаде объркан вид. — Че Каролина да не е на края на света?
— Е, поне е по-далече, ако това има някакво значение.
— Добре. Ще те послушам. Чувстваш се самотна без публика, нали?
— Че кой не се чувства?
Едва когато излезе в коридора, той си позволи да въздъхне облекчено.
Едно не можеше да си спомни — дали и преди Санди беше толкова предсказуема?
Да, вярно, навремето му се струваше загадъчна. Хладна и самоуверена, тя предпочиташе да взема собствени решения и да ги следва докрай. Това, естествено, означаваше, че може да е и капризна. „Днес е моят ден“ — заявяваше понякога и изчезваше от полезрението му за десет, дванайсет часа. Но като че ли досега тези нейни „малки приключения“ не бяха включвали друг мъж. Пита необходимостта от толкова повърхностни лъжи.
Том Гюрдин сви наляво по коридора. Беше тръгнал да търси управителя.
— Можете ли да плувате? — попита го Брайън Холдърн.
— Разбира се, че мога. Всички могат, нали?
— Вече не, откакто прокараха разпоредбата за ограничаване използването на хлор в плувните басейни и те заприличаха на жабуняк.
— И с какво е по-различен вашият басейн?
— Свързан е с морето. Никой не дава пет пари какво изхвърляме в океана, стига да не е токсично. Малко хлор от време на време поддържа водата чиста. Значи казвате, че можете да плувате. А лесно ли се набръчквате?
— Моля? Аз съм джазмен, мистър Холдърн. Какво общо има набръчкването с моята работа?
— Става въпрос за външния вид, момчето ми. След три часа във водата ще заприличате на сушена слива. Предишните пианисти си натриваха кожата със силикон. Казват, че поддържало хидростатичното равновесие и придавало по-привлекателен вид на разголените части. Жените направо пощуряваха. Току-виж ви се наложило да ги прогонвате със сила.