Сянката му беше плътна и черна — ако се изключи бялото на очите му — докато гневно оглеждаше спалното помещение. Нещо проблесна на средния пръст на дясната му ръка — приличаше на златен пръстен с масивен печат. Странно украшение за един тъпак, назначен да охранява спалното помещение на тази пасмина, помисли си Луи.
Вероятно го е откраднал от някой затворник. Всъщност какво значение има? По-важно бе да намери отговор на другата загадка — какво прави той тук? Как се е озовал в подобно място без никакъв спомен за извършено престъпление, съдебен процес и присъда?
Докато Луи си блъскаше главата над тези и други въпроси, Уингърт промуши туловището си през вратата и се запъти към него, пристъпвайки на огромните си крака като тигър, навлязъл в собствена територия.
Уингърт би могъл да сплаши всеки обикновен уличен престъпник, но не и Брьове. Луи бе вземал уроци по бокс от осемгодишна възраст. Беше продължил да тренира и след постъпването си вън военната академия, както и в колежа в Тюлани, където три години подред бе печелил шампионата.
Макар и доста едър, здравенякът изглеждаше бавен. Ръцете му, с размери на ковашки чукове, бяха меки, почти пухкави.
Забелязал застаналия между леглата Луи, мъжът тръгна бавно, почти величествено, право към него. Той стисна големите си ръце и приведе рамене напред.
Брьове също се подготви: изправи се на пръсти, разкърши рамене и си пое въздух, за да се запаси с достатъчно кислород.
— Ей, Уин, нищо не е станало. — Измежду леглата се появи дребно човече и застана до Луи. — Не му се сърди. Той е още нов тук.
Масивната глава се завъртя към дребосъка. Преди още брадичката да достигне предполагаемата точка, една от грамадните ръце замахна и удари с опакото си протестиращия дребосък по гърдите. Мъжът се огъна около ръката като парцалена кукла, след това отхвръкна назад, преметна се през леглото и се блъсна в дървената стена. Завързаната за крака му верига се изпъна и го последва, повличайки с оглушително дрънчене поне половината мъже от стаята.
Луи се приведе напред и започна да танцува с краката, като се стараеше да диша равномерно.
Всичко свърши с три движения: Луи подхвана лъжлива атака с лявата ръка, нанесе ъперкът с дясната и попадна право в целта. На свой ред Уингърт завъртя дясната си ръка в широк халтав жест и го зашлеви през лицето, помитайки го като куп празни чинии от масата.
Камъкът, или каквото беше вградено в пръстена, разпори кожата върху челюстта на Луи от дясното ухо до брадичката и рукналата кръв го заслепи. От удара главата му отскочи настрани толкова рязко, че ухото му се удари в рамото и започна малко по-късно да се подува. Същевременно тялото му се преметна през рамката на леглото и се строполи върху краката на един от окованите мъже. Всичко това доведе до нова верижна реакция от падащи затворници.
Уингърт само с два удара подчини на силата си обитателите на цялото помещение, обърна се и си тръгна.
Луи бе готов да се изправи и да го нападне отново. Но тъкмо когато застана на колене, един от затворниците зад него замахна и го халоса по тила с откачена от някой креват тръба.
Луи Брьове се просна ничком, целият окъпан в кръв.
— О, горкичкият ми!
Нечии хладни, сухи пръсти докоснаха челото му — всъщност, единственото място, което не беше подпухнало, болезнено и покрито с превръзки.
Луи лежеше в истинско легло, в истинска стая с боядисани стени, декориран таван и меки килими, които проглушаваха стъпките на сновящите напред-назад лекари и милосърдни сестри.
До него беше Клер, неговата Клер, която го галеше нежно, свела буйната си руса коса, и му шепнеше успокояващи слова. Този път му беше приятно да се събуди. Наистина, цялото му тяло се раздираше от болка, особено в пулсиращата челюст, но поне умът му бе бистър. И не усещаше оловната тежест на пиянството и остатъчните му отрови. Може би това се дължеше на някакво лекарство, което му бяха дали.
— Къде бях? — попита той с пресипнал глас.
— Ти си у дома, скъпи.
— Това не е Уиндемер.
— Разбира се, че не е. Това са моите стаи в хотела. И през ум не би ми минало да те върна при онази жена в плантацията.
— Но къде бях?
— Снощи си се обърнал с една карета. Конете се подплашили — поне така твърди кочияшът, — той скочил от капрата, страхливецът, а когато всичко свършило, теб те докарали тук. Три от онези разбеснели се чудовища пострадали доста лошо и се наложило да ги застрелят.
— Клер, не помня да съм се обръщал с карета.
— Ами… поне така твърдят всички.
— Мисля, че грешат. Колко е часът?
— Малко след девет.
Той завъртя глава и погледна към прозореца.